Сърце (Дневникът на един ученик)
- Автор: Амичис Эдмондо Де
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драгоев
- Жанр: Детская проза
Электронная книга - «Сърце (Дневникът на един ученик)». Краткое содержание книги:
— Не го направих нарочно.
Трябваше да му повярвам, но ми стана неприятно, че се усмихна, и си помислих: „О, сега след като получи награда, навярно хвърчи от гордост!“ — и след малко, за да си отмъстя, го блъснах толкова силно, че той си изцапа цяла страница. Тогава, почервенял от яд, ми каза:
— Ти, разбира се, го направи нарочно! — и вдигна ръка, учителят видя и той я дръпна, но добави:
— Ще те чакам вън.
Мене ми стана неприятно, гневът ми прекипя, разкаях се. „Не, Корети не може да го е направил нарочно. Добър е“ — помислих си аз. Спомних си, когато го видях у дома му, как работеше, как помагаше на болната си майка и после колко го бях зарадвал у нас и колко се беше харесал на баща ми. Какво ли не бих дал да не бях казал тая дума, да не бях извършил тая грубост! И си мислех за съвета, който би ми дал татко: „Виновен ли си? — Да. — Е, тогава поискай извинение.“
Но аз не смеех да направя това, срамувах се да преклоня глава. Гледах го крадешком, виждах, че фланелата му е окъсана на рамото, може би защото е пренасял много дърва, и чувствувах, че го обичам, и си казвах: „Кураж!“, но думата „Извини ме“ оставаше в гърлото ми. Той ме поглеждаше от време на време косо и ми изглеждаше повече опечален, отколкото разгневен. Но тогава и аз го гледах накриво, за да му покажа, че не ме е страх.
Той ми повтори:
— Ще се видим вън!
И аз:
— Ще се видим вън!
Но си мислех за онова, което баща ми ми беше казал веднъж: „Ако си виновен, защищавай се, но не удряй!“ И аз си казах: „Ще се защищавам, но няма да удрям“.
Но бях недоволен, тъжен, не слушах вече учителя. Най-сетне дойде моментът да излезем. Когато се озовах сам на улицата, видях, че той вървеше подир мене. Спрях се и го зачаках с линия в ръка. Той се доближи, аз вдигнах линията.
— Не, Енрико — каза ми той с блага усмивка, като отстрани линията с ръка, — нека си бъдем приятели като преди.
Аз останах за миг смаян и след това сякаш някаква ръка ме блъсна в гърба и се озовах в обятията му. Той ме целуна и ми каза:
— Никога никакви караници вече между нас, нали?
— Никога! Никога — отвърнах аз.
И ние се разделихме доволни.
Но когато стигнах в къщи и разправих всичко на баща си, като си мислех, че ще му направя удоволствие, той се навъси и ми каза:
— Трябвало е пръв да му подадеш ръка, защото си бил виновен.
След това добави:
— Не е трябвало да вдигаш линия над по-добър от тебе другар, над сина на един войник!
И като дръпна линията от ръката ми, счупи я на две парчета и я запрати в стената.
Сестра ми
Защо, Енрико, след като вече татко те укори, задето си се държал зле с Корети, прояви грубост и към мене? Не можеш да си представиш мъката, която изпитах. Не знаеш ли, че когато беше дете, аз съм стояла по цели часове край люлката ти, вместо да се забавлявам с другарките си, и че когато беше болен, съм ставала от леглото всяка нощ, за да проверя дали ти гори челото? Не знаеш ли ти, който обиждаш сестра си, че ако ни постигне някое ужасно нещастие, аз ще ти бъда като майка и ще те обичам като син? Не знаеш ли, че когато татко и мама няма да ги има на тоя свят, аз ще ти бъда най-добрата приятелка, единствената, с която ще можеш да говориш за нашите покойници и за твоето детство, и че ако стане нужда, аз ще работя за тебе, Енрико, за да ти изкарвам хляба и да ти дам възможност да учиш, че ще те обичам винаги, когато станеш голям, че ще те следвам винаги с мисълта си, когато отидеш далече, защото сме израснали заедно и имаме еднаква кръв? О, Енрико, бъди сигурен, че когато пораснеш, ако ти се случи някое нещастие, ако останеш сам, бъди сигурен, че ще ме потърсиш, че ще дойдеш при мене и ще ми кажеш: „Силвия, сестро, нека остана при тебе, нека поприказваме за времето, когато бяхме щастливи, спомняш ли си? Да поприказваме за мама, за нашия дом, за ония хубави, толкова далечни дни.“ О, Енрико, ти ще намериш сестра си винаги с отворени обятия. Да, Енрико, и прости ми, задето сега те укорявам. Аз няма да си спомням за никоя твоя вина; пък дори да ми причиниш и други неприятности — какво от това? Ти пак ще бъдеш винаги мой брат. Аз винаги ще си спомням само това, че съм те държала на ръце като дете, че с тебе съм обичала татко и мама, че съм те гледала, като растеш, че съм била в продължение на толкова години твоята най-доверена другарка. Но ти ми напиши една хубава дума в същата тая тетрадка и аз ще намина да я прочета, преди да мръкне. За да ти покажа, че не съм ти сърдита, като видях, че си уморен, преписах месечния разказ „Романска кръв“, който ти трябваше да препишеш за болното Зидарче. Потърси го в лявото чекмедже на масата си. Всичко това написах чрез нощта, докато ти спеше.