Сърце (Дневникът на един ученик)
- Автор: Амичис Эдмондо Де
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драгоев
- Жанр: Детская проза
Электронная книга - «Сърце (Дневникът на един ученик)». Краткое содержание книги:
— Браво! — извикаха другите. — Дръж се! Изсили се още веднъж!
И ето че Нели хвана гредата. Всички започнаха да ръкопляскат.
— Браво! — каза учителят. — Но стига толкова. Хайде слез!
Но Нели поиска да се изкачи на върха като другите и с малко усилие успя да сложи лактите си върху гредата, след това колената, след това краката и най-сетне се изправи, запъхтян и усмихнат и ни погледна. Ние започнахме отново да ръкопляскаме и тогава той погледна към улицата. Аз се извърнах към оная страна и през зеленината, която закрива оградата на градината, видях майка му, която се разхождаше по плочника, без да смее да погледне. Нели слезе и всички го наобиколиха радостно. Той беше възбуден, порозовял, очите му блестяха, като че ли не беше същият. После, на излизане, когато майка му го посрещна и го запита малко неспокойна, като го прегърна: „Е, синко, как излезе?“, всички другари отговориха заедно:
— Добре! Изкачи се като нас! Силен е! Пъргав е! Точно като другите се катери.
Трябваше да види човек тогава радостта на тая жена! Тя поиска да ни поблагодари, но не можа; стисна ръцете на трима или четирима другари, помилва Гароне и отведе сина си. Ние ги погледахме известно време. Те бързаха по улицата, като разговаряха и ръкомахаха, и двамата доволни, както никой никога не беше ги виждал.
Учителят на баща ми
Какъв хубав излет направих вчера с баща ми! Ето как стана. Завчера на обяд, като четеше вестника, баща ми по едно време възкликна от учудване:
— А аз го мислех от двайсет години за умрял! Знаете ли, че още е жив моят учител от основното училище, Винченцо Кросети, който е на осемдесет години? Тук чета, че министерството му дало медал за заслуга за шестдесетгодишно учителствуване, шест-де-сет години, разбирате ли? И едва преди две години престанал да учителствува. Клетият Кросети! Той живее на един час с влака оттук, в Кондове, в селото на нашата бивша градинарка във вилата ни в Киери.
И добави:
— Енрико, ще идем да го видим.
И през цялата вечер говори само за него. Името на неговия основен учител извика в паметта му хиляди спомени от времето, когато е бил ученик, за първите му другари, за умрялата му майка.
— Кросети! — възкликна той. — Той беше на четиридесет години, когато ме учеше. Струва ми се, че още го виждам. Дребен гърбавичък човек, със светли очи, винаги обръснат. Строг, но с добри обноски; обичаше ни като баща и нищо не ни прощаваше. Беше се издигнал от селянин с непрестанно учене и лишения. Благороден човек. Майка ми го обичаше, а баща ми се отнасяше към него като към приятел. Как ли е напуснал Торино и е отишел в Кондове? Разбира се, той няма да ме познае. Няма значение, аз ще го позная. Изминали са се четиридесет и четири години. Четиридесет и четири години, Енрико! Утре ще идем да го видим.
И вчера сутринта бяхме на гарата Суза. Мене ми се искаше да дойде и Гароне, но не можа, понеже майка му е болна. Беше хубав пролетен ден. Влакът летеше между зелени ливади и разцъфтели живи плетове. Въздухът беше наситен с благоухания. Баща ми беше доволен и от време на време слагаше едната си ръка на врата ми и ми говореше като приятел, загледан в полето.
— Клетият Кросети! — казваше той. — След баща ми, той е първият човек, който ме е обичал и ми е сторил добро. Никога не съм забравял някои негови съвети, а също тъй и някои негови резки укори, поради които се връщах в къщи със свито гърло. Ръцете му бяха къси и дебели. Още го виждам, като влизаше в клас, как си слагаше бастуна в един ъгъл и окачваше пелерината си на закачалката, винаги с едно и също движение на ръката. И през всичките дни имаше еднакво настроение. Беше винаги добросъвестен, изпълнен с добра воля и внимателен, като че ли всеки ден за пръв път преподаваше. Спомням си как ме поглеждаше и като че ли сега го чувам:
— Ботини, хей, Ботини! Показалецът и средният пръст върху писалката!
Навярно ще се е променил много след четиридесет години!
Щом пристигнахме, отидохме да потърсим нашата стара градинарка в Киери, която има дюкянче на една уличка. Заварихме я с децата й. Тя ни посрещна много радостно, разказа ни за мъжа си, който щял да се завърне от Гърция, където работел от три години, и за първата си дъщеря, която е в института за глухонеми в Торино. После ни показа улицата, която води към дома на учителя, когото познават всички.
Излязохме от селото и поехме по една стръмна пътечка, от двете страни на която имаше разцъфнал жив плет.
Баща ми не говореше вече. Той изглеждаше всецяло погълнат от спомените си. От време на време се усмихваше и поклащаше глава. По едно време се спря и каза: