Малката стопанка на голямата къща
- Автор: Лондон Джек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката стопанка на голямата къща». Краткое содержание книги:
Когато докосна стената на басейна, той излезе на повърхността. Тя не се виждаше. Греъм се изправи задъхан и застана, готов да се гмурне веднага щом я забележи. Но от нея нямаше нито следа.
— Седем минути! — извика Рита. — И половина!… Осем!… И половина!
Никаква Паола Форест не се показваше на повърхността. Греъм реши, че няма защо да се тревожи, тъй като по лицата на другите не се четеше никакво безпокойство.
— Губя — заяви той, когато Рита оповести „девет минути!“
— Тя е под водата повече от две минути, но вие сте твърде спокойни, за да се тревожа и аз — рече той. — Все още ми остава една минута — може би няма да изгубя — добави бързо Греъм, влизайки отново в басейна.
Като се спусна надолу, той се обърна и започна да опипва с ръце циментовата стена на басейна. По средата, по негова преценка може би на десет фута под повърхността, ръцете му се натъкнаха на едно отверстие в стената. Той опипа наоколо и като се убеди, че не е закрито с нищо, влезе смело вътре. Почти преди да бе напълно влязъл, той откри, че може да плува нагоре; но той плуваше бавно и като излезе на повърхността сред непрогледен мрак, продължаваше да опипва наоколо, без да пляска и шуми.
Пръстите му докоснаха една хладна гладка ръка, която инстинктивно се отдръпна при допирането, и притежателката й извика високо и изплашено. Той я стисна здраво и се разсмя; Паола също се засмя. В съзнанието му изплува един стих от Първа песен на песните: „Като чух смеха й в мрака, пламенно я залюбих.“
— Вие наистина ме изплашихте, когато ме докоснахте — рече тя. — Влязохте безшумно, а аз бях на хиляди мили далеч и мечтаех…
— За какво? — запита Греъм.
— Честно казано, тъкмо ми бе хрумнала мисълта за една рокля — винено кадифе, със строги прави линии, с тежки златни ивици, галон и тъй нататък. И само една скъпоценност — пръстен с огромен червен рубин, който Дик ми подари преди години, когато плувахме с шхуната „Ол ауей“.
— Има ли нещо, което да не умеете да правите? — попита той със смях.
Тя също се засмя и смехът им странно прокънтя и отекна в пустия мрак.
— Кой ви каза за тръбата? — запита тя след малко.
— Никой. След като минаха две минути и вие не се показахте, аз се досетих, че тук има нещо такова, и дойдох да го открия.
— Това беше хрумване на Дик. Той нареди да вградят тръбата след построяването на басейна. Какви ли не капризи му идват наум. Голямо удоволствие му правеше да кара разни стари дами да припадат от страх, като влизаше в басейна със синовете или внуците им и се скриваше тук. Но след като една-две едва не умряха от уплаха — говоря за старите дами, — той започна да си служи с мене, както днес, за да прави номера на по-смели хора, като вас например… О, случи се и друга история. Тук беше дошла една мис Коглан, приятелка на Ернестина, пансионерка. Изхитриха се да я поставят точно до изхода на тръбата, а Дик се хвърли от високата площадка и преплува тук през вътрешния край на тръбата. След няколко минути, когато тя едва не бе припаднала от страх, че се е удавил, той й заговори през тръбата с най-ужасен задгробен глас. И точно тук мис Коглан изгуби съзнание.
— Сигурно е имала слаби нерви — забеляза Греъм, борейки се с неудържимото желание да има кибрит, за да го запали и види как Паола цапа във водата до него, за да се държи на повърхността.
— Тя си имаше сериозно оправдание — отвърна Паола. — Беше съвсем младичка — осемнадесетгодишна; и се беше увлякла в Дик по ученически. С тях все така става. Знаете, той е такова момче, когато се разиграе, че те не могат да разберат какъв опитен, работлив, дълбокомислен, зрял и възстар господин е той. Неловкото тук беше, че когато се свести и преди да дойде напълно на себе си, младото девойче разкри цялата си сърдечна тайна. Да бяхте видели, лицето на Дик, докато тя бръщолевеше…
— Е, цяла нощ ли ще стоите там? — чу се през тръбата гласът на Бърт Уенрайт сякаш в самите им уши.
— Господи! — въздъхна с облекчение Греъм, който се бе стреснал и бе сграбчил ръката на Паола. — Наистина се изплаших. Малката девойка е отмъстена. Също тъй разбрах най-после каква работа може да свърши една оловна тръба.
— Време е да тръгнем за горния свят — забеляза тя. — Това не е най-уютното местенце за приказки. Да вървя ли първа?