Пълнолуние в Бландингс

— Изпрати телеграма, че се връща за чая.

— Интересно как моят брат не обича да пропуска следобедната си чаша чай. Не проумявам защо. Абсолютен боклук. Заради него горкият стар Бъфи Стръгълс си отиде, та се не видя.

— Ето телеграмата. Пристигна тъкмо преди Вероника да получи оня страхотен удар.

Според Гали тази забележка си беше чисто опяване за стари работи.

— Я стига си дрънкала за ударите на Вероника — каза той нетърпеливо. — Като че ли една обикновена свиня може да срути цялата й нервна система. Не мисля, че след първоначалната й естествена изненада изобщо е почувствала някакво смущение. Какво пише Кларънс в тая телеграма?

— Че пристига за чая с някаква ханджийка.

— С кого?

— Прочети я сам.

Гали намести монокъла си с черната рамка и изучи документа. Лицето му се проясни.

— Знам какво значи това. С този свой отвратителен почерк се е опитал да напише, че пристига с Хандсиър.

— Хандсиър?

— Художника.

— Хандсиър не е жив.

— Беше, когато го видях вчера.

— Искаш да кажеш оня Хандсиър, който рисува елени?

— Не. Говоря за оня, който рисува прасета.

— Не съм го чувала.

— Е, горе главата. Сега ще чуеш. И лично ще го видиш след няколко минути. Кларънс му възложи, по моя препоръка, да нарисува портрета на Императрицата.

Лейди Хърмион нададе остър вик.

— Ти си поощрил Кларънс за тая идиотска идея?

— Той нямаше нужда от моето поощрение. Дойде в Лондон твърдо решен да намери някакъв художник. Аз само му помогнах в избора. Ще харесаш този младеж. Голям симпатяга е.

— Твой приятел?

— Да — потвърди енергично Гали. — Мой много скъп приятел е. Какво каза?

Лейди Хърмион отвърна, че нищо не е казвала. И не излъга. Тя само беше изсумтяла. Но понякога едно изсумтяване може да бъде по-обидно и от най-злъчната забележка и Гали се канеше да й го каже, при това доста войнствено, защото дългият му опит го беше научил да бъде твърд със сумтящите си сестри. В този момент, обаче, се чу шум от колела върху чакъла пред входната врата.

— Кларънс — обяви Гали.

— И мистър Хандсиър.

— Не казвай „мистър Хандсиър“ с тоя твой измъчен гласец — каза строго Гали. — Човекът не е дошъл да ти краде лъжиците.

— Щом е твой приятел, няма да се учудя, ако е способен и на това. Търси ли го полицията?

— Не, полицията не го търси.

— Направо съчувствам на полицаите. Знам какво им е.

Пискливият тенор на лорд Емсуърт, долетял откъм коридора, прекъсна един разговор, който заплашваше да зазвучи твърде язвително. В следващия момент господарят на Замъка Бландингс влезе и като пусна един лъчезарен късоглед поглед през пенснето си, пое дълбоко благодатния дъх, който идваше откъм чайника.

— А-а — измънка той. — Чай, а? Чай. Върховно, върховно.

После, верен на навика си да казва нещата пределно ясно, допълни още едно „Чай“, като го повтори три пъти. И най-слабоумният слушател би се досетил, че графът е наясно с наличието на чай и ще се радва да получи една чаша. Затова лейди Хърмион, като спря само, за да изсумти за пореден път, му наля.