Пълнолуние в Бландингс
- Автор: Удхаус П. Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселина Тихолова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пълнолуние в Бландингс». Краткое содержание книги:
От горния етаж, откъм Червената стая, се беше чул глас на момиче, и той го позна — глас на Вероника Уедж.
„ИИИИИИИИИИИИИИИШ“ — пищеше гласът.
VI
Едно момиче с добре развити дробове не може да извика „ИИИИИИИИИИИИИ!!!“, изпълвайки ги докрай, при това ако се намира на втория етаж на провинциално имение по време на тихите часове след поглъщането на обяда, без да привлече вниманието и интереса на околните. В случая следобедът беше толкова приятен, че повечето обитатели на Замъка Бландингс бяха на открито — Гали например, след това полковник Уедж, Прудънс, а също и Фреди, на когото билярдната се стори задушна и отиде до оборите да погледне колата си. Но лейди Хърмион, която се намираше в гостната, чу вика съвсем ясно.
В момента, в който сънливият летен покой се разпадна с трясък на хиляди вибриращи парченца, лейди Хърмион четеше за трети път телеграмата, която току-що й беше донесена на сребърен поднос от Бийч, иконома. Подписана „Кларънс“ и изпратена от гара Падингтън в 12.40, тя гласеше: „ПРИСТИГАМ ЗА ЧАЯ С ХАНДЖИЙКАТА“.
Винаги когато лорд Емсуърт сътвореше телеграма на някоя ж.п. гара две минути преди потеглянето на влака, почеркът му, който и без друго не беше цвете, се превръщаше в драскулки, които биха представлявали голям интерес за някой професор по клинографско писмо. Пощенският служител на Падингтън, след като се взира достатъчно дълго в недоумение, замени на своя глава „прищипвам“ с „пристигам“, нещо от рода на „зайчаря“ със „за чая“, но последната дума съвсем му взе здравето. Виждаше му се нещо средно между „ханосер“, „холера“ и „ханджийка“. Първата отхвърли без да се двоуми, защото няма такава дума „ханосер“; втората — защото и без да е медицински експерт, му беше ясно, че лорд Емсуърт няма холера. Така че остана третата. Надяваше се, че ще означава нещо за получателя.
Само че се оказа твърде голям оптимист. Лейди Хърмион се пулеше слисана в посланието. Привидното значение — че главата на фамилията ще се появи за следобедния чай в компанията на особа с палто от тюленова кожа и празнична шапчица — беше абсолютно неправдоподобно. Съвсем различно би било, ако телеграмата беше изпратил брат й Галахад. Като се има предвид какъв е, напълно възможно бе да реши да се представи в Замъка Бландингс с някоя ханджийка, или даже комплект ханджийки и да каже, че са му били свидни дружки на младини, когато са ходели заедно на танци. Но не и Кларънс. Лейди Хърмион никога не си беше затваряла очите пред факта, че Емсуърт е твърде ексцентричен, но знаеше със сигурност, че не си пада по женските компании. Хич и да не се надяват разните ханджийки, на които им се иска да подишат чист въздух в провинцията, че могат да получат покана точно от него. И тъкмо когато се чудеше дали пък думата не би могла да е грешка от „херпес“, нещо, от което деветият граф от време на време се оплакваше, когато Вероника прозвуча в ефир.
Да опресним спомените на читателя в случай, че е забравил — това, което викаше Вероника бе „ИИИИИИИИИИИ-ИИИ!!!“ и веднага щом се увери, че главата й си е на мястото, лейди Хърмион усети със сърцето си, че нещо става. След моментното вцепеняване тя вече препускаше по стълбите със скорост съвсем не по-малко забележителна от тази, която преди малко бе демонстрирал Типтън. Би било твърде коравосърдечно от страна на една майка да си остане в гостната, когато детето й пищи „ИИИИИИИИИИ-ИИ!!!“ от втория етаж.
И тя все още не бе намалила оборотите, когато завиваше по коридора. В този момент видя вратата на Червената стая и удари рязко спирачките. Пред очите й се бе разкрила гледка толкова вълнуваща, така омайна и способна да разтупка майчиното сърце и да я накара да се преметне от радост в коридора, че за секунда се уплаши да не би да е мираж. Като премигна и погледна отново, лейди Хърмион се убеди, че не сънува.
Там, в другия край на коридора, един от най-богатите младежи на Америка притискаше дъщеря й до гърдите си и точно в този момент даряваше въпросната дъщеря с такава огнена целувка, която можеше да говори само за едно.
— Вероника! — извика тя. Някоя не чак толкова достолепна госпожа би извикала „Да живей!“
Типтън, който беше твърде зает, до този момент не знаеше, че не е сам с бъдещата си съпруга. Като се обърна, за да включи и бъдещата си тъща в разговора, първата му реакция, като на американски джентълмен, бе да й даде да разбере, че става дума за нещо сериозно, а не за някоя от ония разюздани сцени, които цензорите във Филаделфия изрязват от филмите.