Призракът на тресавището

— Подиграваш ли ми се?

— Не. Какво те учих, докато идвахме към кръчмата? Чансън затвори очи:

— Винаги отмятай наметалото на плещите си. — Той припряно го стори. — Хвани ефеса на камата. Дръж се наперено. Спри и когато стопанинът дойде, не го гледай, а рязко му дай разпорежданията си.

— Много добре! — засмя се Ранулф. — И защо трябва да го направиш?

— Защото си странник и хората вътре трябва да те преценят.

— Чудесно! И друго?

— Винаги сядай с гръб към стената. Прецени през коя врата и кои прозорци можеш да избягаш, ако трябва да си тръгнеш бързо!

— Великолепно! — ухили се Ранулф. — Добро момче! Започваш да ставаш истински конюшник!

— А правилата на сър Хю? — добави заядливо Чансън.

— О, да! — сухо заяви Ранулф. — Не се залавяй с игра на зарове или комар. Дръж ръцете си по-далеч от слугините и внимавай какво пиеш.

Ранулф се отдръпна, когато един пътуващ търговец с табла, увиснала на врата му, се втурна в общата стая.

— Така би казал старият мастър Хю, нали!

— Защо сме тук? — настоя Чансън.

— О, за да послушаме малко брътвежите и клюките. Хайде, ела, мъчи ме страшна жажда.

Ранулф се изпъчи и застана с разкрачени крака, оглеждайки пивницата. Разговорите замряха. Един продавач на реликви избърса нос в ръкава си и се вторачи в тях.

— Кои сте вие? — изграчи той.

Някой стисна рамото на продавача и бързо зашепна в ухото му, след което той се отдръпна в сянката.

— Идвате от абатството, нали?

Ханджията Талбът с гола като яйце глава и очи, почти скрити в диплите мазнина, с изпъкнало под покритата с лекета престилка шкембе, се измъкна иззад тезгяха.

— Откъде знаеш? — попита Ранулф. Кръчмарят почеса месестия си нос.

— Заповядайте, господа!

Той ги поведе, сякаш бяха истински принцове и направи знак на групичка селяни, заели масата край прозореца, да се отдръпнат. Te припряно се подчиниха и взеха със себе си чиниите си с яденето. В ръката на гостилничаря се появи влажен парцал и той затърка изцапаната с мазнина маса.

— Ще опитате ли пивото, господа? Има домашно варено, или предпочитате чиния осолена и печена на скара змиорка?

— Добре ще е. — Ранулф се отпусна. — И донеси половница и за себе си!

Усмивката изчезна от мазното лице на гостилничаря:

— Но, сър, аз държа кръчма! Аз…

— Държиш кръчма, сър — съгласи се Ранулф, — и точно затова искам да поговоря с теб. Нямаш нищо против да поговориш с един кралски служител, нали?

Гласът му леко се повиши.

— Ще пратя Бланш — промърмори Талбът.

Той свърши с почистването на масата и бързо се отдалечи. Ранулф свали колана с оръжието и го тръшна върху масата. Останалите посетители решиха да не ги зяпат повече. Един млад мъж с пъпчиво лице грабна опитомената си невестулка и я притисна в скута си, като обърна гръб, сякаш се боеше, че човекът на краля може да дойде и да го арестува.

— Това ти харесва, нали? — прошепна Чансън. — Обичаш властта, а?

— Не, не я обичам! — Ранулф оглеждаше кръчмата. — Ако не ни харесат тук, Чансън, боя се, че ще трябва да се измъкнем през прозореца и да избягаме край конюшните.