Зона 51: Носферату
- Автор: Мейер Боб
- Серия: area 51 #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Зона 51: Носферату». Краткое содержание книги:
Носферату долови някакво движение в мрака. Спря и замръзна неподвижно, превръщайки се в една от статуите. Там, зад завесата от тъмнина имаше някой, който го следеше. И друг път бяха тръгвали по дирите му, но винаги накрая се превръщаха в негова плячка. Сега обаче беше различно. Преследвачът по нищо не напомняше на шумните групи от изплашени войници, въоръжени с подрънкващи мечове и размахващи фенери.
Носферату прекоси с бързи крачки пътя и се прилепи към най-близката статуя. Подаде лекичко глава и наостри слух. Отдясно се чу шумолене на дрехи. В подножието на съседната статуя се спотайваше някаква фигура. Непознатият също го гледаше. Едва сега Носферату си даде сметка, че другият вижда не по-зле в мрака. Вече не се съмняваше, че и той е като него — нежив.
И тогава откри, че преследвачите му са двама. Изви глава наляво и зърна друга фигура. Продължи да се оглежда и видя, че е обкръжен от шест мълчаливи фигури, въоръжени с къси мечове.
Как бяха успели толкова незабелязано да го обградят? Би трябвало да ги чуе, когато се приближаваха. Носферату се извъртя бързо, скочи върху една от статуите и огледа отвисоко мълчаливата група. От тази статуя се прехвърли на съседната, като едва успя да се задържи върху грапавата повърхност на главата.
И този път го обкръжиха, все така мълчаливо и бързо, без да свалят очи от него.
Носферату вдигна ръце, за да покаже, че не е въоръжен. Никакъв отговор, противникът продължаваше да го наблюдава неподвижно и смълчано. Сякаш го бяха заобиколили статуи. Само след няколко минути кръгът им се разтвори и към подножието на статуята, на която се бе покатерил Носферату, се приближи едра и висока фигура, която спря на няколко метра от него. И този път Носферату размаха ръце, за да покаже, че не носи оръжие. Съдейки по очертанията, новодошлият бе мъж с дълга коса и риза и панталони от блестящ плат, какъвто не познаваха в Европа, а тукашните наричаха коприна.
Носферату скочи на пътя и се изправи пред високия. Беше достатъчно близо, за да го разгледа на лунната светлина.
Тъкмо очите му подсказаха, че вижда същество от своя вид. Бяха черни, дълбоки, с едва забележимо, червеникаво сияние. Носферату не изпитваше страх. Най-сетне, след толкова много години, се изправяше срещу някой, който споделяше неговата съдба.
— Откъде си? — попита мъжът. Говореше аирлиански със странен акцент.
— Аз съм Носферату, създаден през Първата епоха на Египет, син на аирлианския бог Хор и момиче от царска кръв.
Другият кимна.
— Аз съм Тиан Дао Лин. Създаден съм тук — той посочи през рамо към хълма. — От Артад и жертвена девица.
— От колко време живееш по тези места?
— Близо триста години скитам през нощите.
— А другите? — Носферату се огледа.
— Те са мои потомци.
— Твои потомци ли? — повтори учудено Носферату. — Как?
Тиан Дао Лин се усмихна.
— Мои и на местните жени.
Кръстоска с хора. Подобно нещо никога досега не бе хрумвало на Носферату. Винаги бе надделявала жаждата за кръв. И любовта към Некхбет.
— Те не са като нас — обясни Тиан Дао Лин. — Носят само една четвърт божествена кръв. Най-възрастният е почти на деветдесет — остава му малко да живее. Имах още няколко синове, но те умряха от старост.
— Изпитват ли жаждата?
Тиан Дао Лин пристъпи по-близо.
— Не им позволявам да се хранят с кръв. Не искам да им подсилвам жаждата. — Той махна с ръка. — Последвай ме.
Носферату тръгна след него, а останалите ги заобиколиха. Насочиха се към едно изоставено селце, чиито къщи отчаяно се нуждаеха от ремонт.
— Тукашните хора избягаха отдавна — обясняваше Тиан Дао Лин, докато го водеше към най-голямата къща в средата на селото. Едва сега Носферату забеляза, че потомците на Тиан Дао Лин бяха само мъже.
— Нямаш ли дъщери?
Тиан Дао Лин се намръщи.
— Не ги оставям да живеят.
— Защо?
— Защото биха могли да се кръстосват с братята си и да увеличават силата си.
В това имаше някаква зловеща истина. Тиан Дао Лин седна с кръстосани крака на една възглавница и посочи на Носферату да се настани срещу него.
— Идваш отдалеч — подхвана той. — Навярно пътуването ти е било продължително и опасно.
— Така е.
— Никой не предприема подобно рисковано пътешествие без важна причина.
— Този, който те създаде… — поде Носферату.
— Да?
— Аирлианците… къде са сега?
— Спят под земята, в една гробница.
— Можеш ли да стигнеш до тях?
— Не. Опитвах, други също се помъчиха, примамени от разказите за несметни богатства. Дори пратих малък отряд от мои наследници. Не успяха и загинаха до един.