Зона 51: Носферату
- Автор: Мейер Боб
- Серия: area 51 #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Зона 51: Носферату». Краткое содержание книги:
Но именно стремежът към непознатото бе заложен в него от Сянката на Аспасия и Носферату се възползваше умело от това. През 326 г.пр.Хр. Александър се прехвърли на отсрещния бряг на река Инд и нападна Пенджаб.
Носферату успя най-сетне да види митичните планини на изток, които изглеждаха недостижими и запречваха пътя на Александър и армията му към Китай и Циан Лин.
В този момент се случи онова, от което Носферату най-много се боеше — войниците се разбунтуваха. Близо десет години се бяха скитали далеч от домовете си, из странни и враждебни земи. Отказаха да продължат и този път никакви заплахи и обещания от страна на Александър не можаха да ги склонят.
Изправен на брега на реката, Носферату изпрати с поглед флотилията от набързо сковани салове, която трябваше да откара Александър и армията му надолу по течението до Индийския океан и от там обратно в Персийския залив и у дома.
Той не се присъедини към тях. Избра пътя на североизток, към планините, чиито върхове опираха в небето. Реши да опита да стигне Циан Лин сам.
Крит, 331 г.пр.Хр.
Носферату, който познаваше Вампир добре, беше прав. Омразата на Вампир му помогна да остане жив, след като спартанците го прогониха от лагера — без дрехи, с отсечени ръце, без никакви припаси, изгубил огромно количество кръв. Единственото, което му оставиха, бе неговият кситос — Актон заяви, че го е заслужил с делата си.
Олюлявайки се, Вампир навлезе в гората — приличаше на ранено животно, което търси къде да се скрие. Първия ден прекара заровен в купчина шума, опитвайки се да потуши болката, която раздираше всяка фибра на тялото му. За пръв път осъзна колко погрешна представа е имал за хората. Те бяха далеч по-умни и наблюдателни, отколкото си бе представял. Обеща си никога вече да не ги подценява.
За да оцелее този път, наложи се да прибегне не само до онова, на което го бяха учили в спартанското училище, но и до целия си предишен опит. Хранеше се с деца и старци — те бяха най-лесната плячка. Продължи да се придвижва на юг, твърдо решен да се добере до саркофага и да прекара известно време в него. Отне му две години да преброди Южна Гърция. После още една, докато се качи на борда на един кораб за Крит.
Когато се върна, островът беше разделен, а царството, създадено някога от него, се бе превърнало в далечен спомен.
Изкачи се до руините на своя дворец и слезе в тайната стая зад тронната зала. Стиснал в зъбите си пръчка, успя да набере кода върху таблото на саркофага, след това пропълзя вътре и изгуби доста време, докато нагласи пластините и короната. Накрая заспа, но до последния момент мислеше само за отмъщение.
8.
Китай, 325 г.пр.Хр.
Носферату, сянка сред мрака, крачеше сред каменни хора. Статуите, подредени от двете страни на прашния път, го гледаха с изкривени от гняв лица. Те бяха предупреждение, мълчаливо послание до всички, които дръзваха да излязат на този път.
Точно зад тях се виждаше върхът, за който Сянката на Аспасия му бе разказал преди толкова много години. След като напусна Индия, Носферату пое покрай подножието на Хималаите, придвижвайки се на запад, както го бяха посъветвали местните жители. Успя да прехвърли първата верига и се озова в пустиня, а когато прекоси и нея, високите планини останаха вдясно и той отново пое на изток. Скоро излезе на стар път за кервани, същия, който след много години щеше да се нарича Пътя на коприната, но и сега се използваше от тукашните търговци.
Хранеше се с пътници, които отвличаше нощем от биваците. Първото му впечатление от Китай бе за огромна и необятна страна. Разказаха му, че далеч на изток тя граничела с друг океан.
Пътят на коприната свършваше в Сиан — града, към който го бяха упътили по-опитните търговци. Тук властваше някакъв местен военачалник, нямаше никакви признаци за централизирано управление и това наведе Носферату на мисълта, че Китай е по-скоро географско понятие, отколкото политически термин. Остана няколко седмици в Сиан, нощем обикаляше пивниците и слушаше историите, които се разказваха, усъвършенствайки познанията си по езика.
Малцина смееха да отварят дума за Циан Лин, а ако го направеха, бе винаги шепнешком. Говореше се, че там живеели зли демони, които пазели планината, и че никой не се бил връщал от нея. Същите приказки се разправяха и за платото Гиза.
Една нощ, когато луната се скри напълно, той се отправи за Циан Лин. Малко след това видя статуите, подредени от двете страни на пътя. Докато крачеше между тях, загледа се в хълма. Беше висок три хиляди стъпки, истинска планина, далеч по-голяма от пирамидите в Египет, с правилни, геометрични очертания и гладки склонове.