Арктическият инцидент
- Автор: Колфер Оуэн
- Серия: Артемис Фоул #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Арктическият инцидент». Краткое содержание книги:
— Идвам за теб, Челюстокопач — промърмори той и счупи капсул-детонаторите на яйцата. Сега имаше тридесет секунди.
Кореноплод се прицели с втора стрела в крилото на совалката. Лесна работа, беше правил такива неща, докато дремеше в симулатора. За съжаление в симулаторите нямаше топли въздушни потоци, които да объркат нещата в последния момент.
Точно когато началникът пусна стрелата си, особено силна газова вихрушка подхвана задната част на совалката и я завъртя на четиридесет градуса в посока обратна на часовниковата стрелка. Стрелата се отклони на около метър. Падна в бездната и животът на началника увисна на нея. Той имаше две възможности: да навие обратно въжето, като използва макарата на колана си, или да освободи питона и да опита отново с резервното въже. Юлиус откачи питона; по-бързо щеше да бъде да опита отново. Добър план, ако не беше вече използвал резервното въже, за да се измъкнат изпод ледения блок. Началникът си спомни за това половин секунда преди да освободи последния си питон.
— Д’Арвит — изруга той и опипа колана си за стрела, която, както знаеше, не беше там.
— Проблем ли, началник? — попита Зеленика с напрегнат глас, докато се бореше с лостовете за управление.
— Не ми остана въже, а яйцата са заредени.
Последва кратко мълчание. Съвсем кратко. Нямаше време за дълги обяснения. Кореноплод погледна лунометъра си. Течеше двадесет и петата секунда. Когато Зеленика отново се обади, в гласа й нямаше нито ентусиазъм, нито увереност.
— Ъ-ъ-ъ… Началник, имате ли нещо метално?
— Да — отговори с недоумение Кореноплод. — Табелката на гърдите ми, катарамата, опознавателните знаци, бластерът. Защо?
Зеленика приближи совалката на милиметър. По-близо от това би било самоубийство.
— Да го кажем така. Доколко държите на ребрата си?
— Защо?
— Мисля, че знам как да ви измъкнем от там.
— Как?
— Ще ви кажа, но няма да ви хареса.
— Кажете, капитане. Това е заповед!
Зеленика му каза. Не му хареса.
Газове. Не е най-приятната тема за разговор; дори джуджетата не обичат да говорят за това. Много съпруги на джуджета се карат със съпрузите си за това, че пускат газове у дома, вместо да го правят в тунелите. Факт е, че генетично джуджетата често изпускат газове, особено когато ядат глина от мините. Едно джудже може да погълне няколко килограма пръст в секунда благодарение на откачащите се челюсти. А това е много глина, в която има много въздух. Целият този въздух трябва да отиде някъде. И той отива на юг. За да го кажем по-възпитано, тунелите на джуджетата се самозапечатват.
Сламчо не беше ял глина от месеци, но все още имаше няколко мехурчета газ на разположение, които да използва при необходимост.
Кучетата заеха нападателна позиция. От озъбените им пасти се стичаше слюнка. Щяха да го разкъсат на парчета. Сламчо се съсредоточи. Познатото бълбукане тръгна от стомаха му, като го разду. Сякаш вътре се биеха гноми. Джуджето стисна зъби, този път залпът щеше да е силен.
Треньорът на кучетата наду съдийска свирка. Те се втурнаха напред като торпеда. Сламчо изпусна поток от газ, който проби дупка в килима и го издигна до тавана, където жадните му пори се залепиха за повърхността. Беше в безопасност. Засега.
Немските овчарки останаха силно изненадани. Бяха видели какво ли не през живота си, бяха разкъсали много създания. Но такова нещо не бяха виждали. И никак не им хареса. Не бива да забравяте, че обонянието на кучетата е далеч по-силно от това на човека.
Треньорът наду свирката още няколко пъти, но какъвто и авторитет да имаше, той се изпари в мига, в който Сламчо полетя във въздуха, носен от рециклираната вихрушка. След като обонянието на кучетата се проясни, те започнаха да скачат и да скърцат със зъби.
Сламчо преглътна. Тези кучета бяха по-умни от средностатистически гоблин. Беше само въпрос на време да се покатерят на мебелите и да скочат от там. Сламчо се втурна към прозореца, но треньорът беше там преди него и закриваше изхода с мускулестото си тяло. Джуджето забеляза, че на колана му виси пистолет. Положението ставаше сериозно. Джуджетата бяха какви ли не, но никое от тях не беше бронирано.
Още по-лошо стана, когато Маги В. се появи на вратата на спалнята и размаха хромирана бейзболна бухалка. Това не беше същата Маги В., която обществото познаваше. Лицето й беше покрито със зелена маска, а под очите й имаше залепени пакетчета чай.
— Сега ви хванахме, господин Завистнико — злорадо произнесе тя. — И вакуумните подметки няма да ви спасят.