Арктическият инцидент
- Автор: Колфер Оуэн
- Серия: Артемис Фоул #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Арктическият инцидент». Краткое содержание книги:
— Зеленика — изстена Кореноплод.
— Д-добре — запелтечи тя. — Добре.
Тя постави ръце на гърдите на началника и по пръстите й потече магия.
— Излекувай го — прошепна.
Очите на началника хлътнаха в главата. Магията го запечатваше, за да го излекува. Зеленика сложи един медицински пакет на гърдите на припадналия подполковник.
— Задръж така — инструктира тя Артемис. — Само десет минути. Иначе може да повреди тъканите.
Артемис притисна пакета. Пръстите му бързо потънаха в локва кръв. Изведнъж желанието да каже нещо остроумно го изостави напълно. Първо физическо натоварване, после телесни наранявания, сега и това. Последните няколко дни щяха да се окажат доста поучителни за него. Не знаеше дали не предпочита да се върне обратно в „Сейнт Бартълби“.
Зеленика бързо се върна в пилотската кабина и насочи външните камери към помощния тунел.
Бътлър се пъхна на седалката до пилота.
— Добре — заговори той. — Какво става?
Зеленика се усмихна. И за секунда изражението й напомни на прислужника за Артемис Фоул.
— Имаме голяма дупка.
— Добре. Тогава да отидем на гости при стария ни приятел.
Зеленика доближи палци до бутоните за дюзите.
— Да — каза тя. — Да вървим.
Совалката на посланика от Атлантида изчезна в помощния тунел по-бързо от морков в хранопровода на Вихрогон. А за онези, които не знаят, това става много бързо.
Сламчо незабелязано се върна в хотела. Разбира се, този път не му се налагаше да се катери по стената. Щеше да бъде по-сложно, отколкото до апартамента на Маги В. Тук стените бяха тухлени, целите в пори. Пръстите му щяха да се напоят с влага от камъка и той щеше да падне.
Не, този път Сламчо влезе през главното фоайе. И защо не? За портиера той беше Ланс Дигър, самотен милионер. Може би малко нисък. Но затова пък богат.
— Добър вечер, Арт — поздрави портиера Сламчо на път за асансьора.
Арт надникна иззад бюрото с мраморно покритие.
— А, господин Дигър, това сте вие — възкликна той леко озадачен. — Стори ми се, че видях да минавате оттук само преди секунди.
— Не — каза Сламчо и се усмихна. Тази вечер ми е за пръв път.
— Хм. Сигурно е от нощния вятър.
— Може би. Можеха да запушат дупките в тази сграда. При този висок наем…
— Наистина — съгласи се Арт. „Винаги се съгласявай с наемателите.“ Политика на компанията.
Когато се озова в асансьора, Сламчо използва телескопична показалка, за да натисне М за мансарда. През първите няколко месеца му се налагаше да подскача, за да стига копчето, но това беше недостойно поведение за милионер. Освен това не се съмняваше, че Арт чуваше тропота в асансьора от мястото на бюрото си.
Огледалните стени на кабината леко се понесоха нагоре, като задминаваха етажите на път за мансардата. Сламчо устоя на изкушението да извади наградата на Академията от чантата си. Някой можеше да се качи в асансьора. Той се задоволи с голяма глътка от бутилката с ирландска изворна вода, която беше най-близка по чистота до феината. Веднага щом прибереше Оскара в шкафа, трябваше да вземе студена вана и да даде на порите си да пият, иначе сутринта можеше да се събуди залепен за леглото.
Вратата на апартамента му беше с кодирана ключалка. С четиринадесет цифри. Да се пазиш от затвора съвсем не беше параноя. Макар че от ПНЕ го смятаха за мъртъв, Сламчо не можеше да се отърси от чувството, че един ден Юлиус Кореноплод ще се досети за всичко и ще дойде да го търси.
Обзавеждането в апартамента беше доста необичайно за човешко жилище. Имаше купчини глина, натрошени камъни и мостри от различни видове вода. Приличаше по-скоро на вътрешността на пещера, отколкото на скъп апартамент в Бевърли Хилс.
Северната стена приличаше на изсечена от цял блок черен мрамор. Само приличаше. Отблизо се виждаше четиридесетинчов плосък телевизионен екран, процеп за DVD и витрина от затъмнено стъкло. Сламчо вдигна дистанционното, по-голямо от крака му, и набра поредния сложен код на тайния си шкаф. Вътре имаше три реда Оскари. Сламчо постави този на Маги В. на празната кадифена подложка.
Джуджето избърса въображаема сълза от ъгълчето на окото си.
— Искам да благодаря на Академията — каза то и се изкиска.
— Много трогателно — обади се глас зад гърба му.