Танцуващият с духове
- Автор: Кейз Джон
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-061-3
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Танцуващият с духове». Краткое содержание книги:
Журналистът Майк Бърк документира ада на войната по света, докато хеликоптерът му не се разбива в пламъци в Африка. Години по-късно Бърк губи жената, която обича, както и вкуса към риска. Докато на пътя му не се изпречва зъл гений.
Отвъд океана друг мъж, Джак Уилсън, напуска затвора с единствената мисъл за отмъщение. Също като Бърк и той е изгубил нещо голямо и крои планове… за Апокалипсис. Въоръжен с тайните дневници на Никола Тесла, най-великият изобретател след Леонардо да Винчи, Уилсън разработва зловещ план да върне Америка и света в Средновековието. Задействана е верижна реакция и Бърк е единственият, който може да спре Уилсън, но преди това трябва да го открие. Започва преследване из целия свят. Бърк има противник, който не знае що е страх, а времето му изтича…
Разбира се, ако Ибрахим узнае за Хаким, всичко отива по дяволите. Диамантите ще изчезнат. А най-вероятно и самият Уилсън. Ще свърши на дъното на някоя миньорска шахта или изпечен на шиш.
Открих Хаким… Иска да се свърже с теб.
Как ли пък не.
Отиде в мината следобед. И остана силно изненадан.
Не че се беше питал какво представлява, но ако беше, сигурно би очаквал да види тунел с релси на теснолинейка, водещи под земята — нещо като мина за въглища. Или пък оглозган планински склон с разкрити скални пластове и тежки земекопни машини, които дълбаят ли дълбаят — един вид каменоломна. Откри нещо още по-странно. Пейзаж с белези от едра шарка.
Мината представляваше гигантска яма с диаметър двеста метра и дълбочина десетина-дванайсет метра, с мрежа от пресичащи се пътеки, които ограждаха по-малки ями, където изпосталели миньори стояха до колене в застояла и зловонна подпочвена вода и се потяха под зорките погледи на въоръжени надзиратели.
Във всяка яма имаше дървено корито с дъно от телена мрежа. Бензинови двигатели помпаха вода в коритата, а миньорите изсипваха лопата след лопата изкопан твърд материал — камъни, чакъл и пръст. Силната водна струя отмиваше полепналата по камъните пръст, а по-малките камъчета падаха през мрежата. Накрая едно момче изгребваше финия чакъл на купчинки.
Само по шорти и омазани с кал, мъжете, наричани „друс-друс“, насипваха този фин чакъл в кръгли дървени сита, и го подрусваха, откъдето идваше и прозвището им. Приведени към повърхността на водата, те въртяха ситата по такъв начин, че калта и мръсотията се изливаха през ръбовете, а далеч по-тежкият чакъл, в който се криеха диамантите, се събираше в средата.
По някакъв начин друс-друс мъжете различаваха безпогрешно четвърткаратовите диаманти сред обикновените камъчета. Видеха ли такъв, застиваха на място и изсвирваха на надзирателя, който идваше тичешком.
— Колко им плащате? — попита Уилсън.
Водачът му се изсмя. Беше същият мъж, който ги докара от летището с мерцедеса.
— Ами — каза той — онези, на които плащаме, получават по шейсет цента на ден, американецо. И храна. А другите получават само храна.
— Другите?
Шофьорът се ухили.
— Има и такива, на които не плащаме.
— Защо?
Свиване на рамене.
— Лоши момчета. Лугбари. Военнопленници.
— Но ги храните.
Шофьорът кимна.
— Естествено. Трябва да ядат. По две паници ориз дневно им даваме. И касава15 понякога. Тип-топ работа, мой човек.
Час по-късно командир Ибрахим седеше на маса за игра на карти пред бетонно бунгало в минния комплекс. Именно тук копачите и друс-друс мъжете си получаваха надниците и порционите, пак тук се определяха наказанията и поощренията.
Уилсън и шофьорът на мерцедеса влязоха в комплекса и завариха Ибрахим да чете лекция на някакви хора, семейство, изглежда. Мъжът беше на четиридесетина години, едната жена изглеждаше на същата възраст, вероятно негова съпруга; имаше и млада майка с три деца — две момчета на десет-единайсет и момиче на не повече от пет. Всички изглеждаха ужасени. Белов стоеше наблизо, облегнал се на оградата. Уилсън отиде при него.
— Мислех, че вече си тръгнал — каза той. — Нали щеше да се връщаш в Шариах?
Белов поклати глава и кимна към Ибрахим.
— Командир Ибрахим не е доволен, така че… още съм тук.
— Какъв е проблемът?
— Какъв! — възкликна под сурдинка Белов. — Заради гранатометите.
— Какво за тях? — попита Уилсън.
— Иска руски гранатомети. Но аз нямам. Затова му давам китайски. Съвсем същите са. Няма разлика. Добро оръжие.
— И?
— Всичко зависи от Хаким — каза Белов.
Уилсън го изгледа скептично.
— И как ще стане това?
— Лесно. Ще му се обади по телефона.
Уилсън усети как сърцето му прескача един удар. Огледа се.
— На Хаким?
— Да.
— Може да му се обади?
— Защо не?
— Оттук?
Белов вдигна рамене.
— Със сателитен телефон! Естествено. — Белов го погледна. — Защо? Някакъв проблем?
— Не, аз…
Преди Уилсън да е довършил изречението си, мъж от местната милиция влезе в заграждението, повлякъл момче за косата. Момчето беше голо и пребито. Като го видяха, мъжът и жените пред командир Ибрахим се свиха от страх. Малкото момиченце тръгна към момчето с протегнати ръце, но мъжът в семейството го дръпна назад и го прегърна. Майката избухна в сълзи, след нея и цялото семейство.
— Какво става, по дяволите? — попита Уилсън.
15
Храст с ядливи грудки, маниока. — Бел.ред.