Ден нула [calibre 1.48.0]

— Понякога бързината решава всичко. А и пощата е на три минути път от мотела.

Той се усмихна, а тя му отвърна с шеговита гримаса.

— И какво откри?

— Подателят е фирма, която се занимава с изследване на почвени проби.

— Защо някой от семейство Рейнолдс би се интересувал от почвени проби?

— И аз си задавам същия въпрос.

— Ако кучето не е изяло пакета, значи го е прибрал някой, най-вероятно убиецът или убийците на Лари Уелман. Но отново възниква въпросът как изобщо са разбрали, че има такава пратка.

Пулър допи водата си и завинти капачката.

— Вероятно са разсъждавали като нас. Труповете са открити от пощальона. Но защо? Защото е искал някой да се разпише на обратна разписка. Няма друга причина да влиза в къщата. Оттук възниква и вторият въпрос: какво е донесъл? Решават да се върнат и да проверят. Просто за всеки случай.

— Но откъде са били сигурни, че ние вече не сме прибрали пакета?

— Може би от вътрешен информатор.

— Не вярвам някой от моите служители да помага на другата страна!

— Не твърдя, че е така. Но трябва да имаме едно наум.

— А взривяването?

— Мисля, че това е добър знак.

— В смисъл, че изнервяш някого, както спомена шерифът?

— Да.

— Но само ако това има някаква връзка с убийствата. А ти просто си посмачкал фасона на Дики и приятелчето му.

— Мислиш ли, че е тяхна работа? Да ми отмъстят, като ме вдигнат във въздуха?

— Всъщност не.

Коул разтри слепоочията си и се намръщи.

— Не те попитах как си — каза той. — Блъснах те доста силно. Да не си контузена?

— Добре съм — отвърна Коул. — Изкара ми въздуха, но това е нищо в сравнение с алтернативата. — Тя отвори очи. Пръстите ѝ докоснаха лявата му ръка и останаха там. — А пък аз забравих да ти благодаря…

— Светлината беше слаба. Обикновено тези неща се виждат навреме, защото блестят на слънцето. Затова талибаните и «Ал Кайда» предпочитат задействащи устройства, които се заравят в земята.

— Не видях абсолютно нищо — каза тя, наведе се и го целуна по бузата. — Благодаря ти, че ми спаси живота, Пулър.

Той се обърна да я погледне. Стори му се, че вижда издайническа влага в дясното ѝ око, но тя бързо извърна глава.

— Моля, моля.

Коул отдръпна ръката си и се изправи.

— По-добре да тръгваме. Ако искаш, остави колата си тук. Ще те закарам с пикапа. В момента изобщо не ми се качва в полицейска кола…

Той я изчака да направи няколко крачки. Тя спря и се обърна. Фигурата ѝ под тънката рокля се очертаваше съвсем ясно на фона на залязващото слънце. Хубава гледка, помисли си Пулър.

— Идваш ли?

— Да — кимна той и се изправи.

37