Ден нула [calibre 1.48.0]

— И аз съм в гората, но на запад.

— Страхотно. Виждаш ли нещо? От тук аз не виждам абсолютно нищо.

— Аз също.

— Знаеш ли кой живее тук?

— Не.

— На пощенската кутия няма име.

— Какво мислиш да правиш?

— Да разбера защо сме тук.

— Как?

— Нека го направим по най-простия начин. Аз се приближавам от изток, а ти — от запад. Спираме в края на гората и проверяваме ситуацията.

След тези думи той изключи телефона и тръгна напред с изваден пистолет. По всяка вероятност и кобрата на Коул беше в ръката ѝ.

Телефонът му завибрира минута по-късно.

— На мястото съм — докладва Коул. — А сега какво?

Пулър не отговори веднага, зает да оглежда обстановката, разделяйки я на сектори. Талибаните и членовете на «Ал Кайда» проявяваха голяма изобретателност в поставянето на капани за американските войници, като намираха начин да ги замаскират с присъствието на деца, жени, домашни любимци.

— Пулър?

— Чакай малко.

Той направи няколко крачки, вдигна глава и извика:

— Ехо? Има ли някой в къщата?

Не получи отговор. А и не го очакваше. Направи още две крачки, излезе на открито и тръгна напред, използвайки прикритието на стария пикап.

— Виждаш ли ме? — попита в мембраната той.

— Да, но не много добре.

— Нещо необичайно от твоята страна?

— Не. Според мен тук не живее никой. Къщата е на път да се срути.

— Идвала ли си някога тук?

— Само съм минавала. Едва днес забелязах отклонението на пътя. Какво става според теб?

— Остани на място, докато проверя нещо.

Той прибра телефона и продължи напред. Спря едва когато пред очите му се появи цялата предна веранда. Огледа я от всички страни, после измъкна оптическия мерник от джоба на якето си. Беше го взел от раницата си за всеки случай.

Нагласи оптиката и насочи мерника към верандата. Огледа я отново, този път сантиметър по сантиметър. Долната ѝ част отново привлече вниманието му.

Няколко секунди по-късно извади телефона и тихо нареди:

— Залегни и не мърдай!

— Какво видя? Какво си намислил?

— Ако е онова, което си мисля, ще го чуеш ясно в следващите пет секунди — прошепна той.

— Пулър…

Но той вече беше изключил телефона и прикрепяше мерника към цевта на своя МП.

Приключи, огледа се и отново извика:

— Хей, аз съм Джон Пулър! Дойдох да поговорим!

Той изчака още малко, търпеливо отброявайки секундите. «Нима са мислели, че ще тръгна направо към входната врата?»

Вдигна пистолета и внимателно се прицели. Дулото сочеше към дъските на пода на верандата, непосредствено пред вратата. Изстреля три патрона в бърза последователност. Разлетяха се трески. Той ясно долови звънтенето на метал в метал.

Това означаваше само едно: подозренията му се оказваха основателни. Сгуши глава между раменете си и светкавично залегна.

Входната врата се взриви. Всеки, който би застанал пред нея, щеше да бъде отнесен.

«Не всеки, а аз», помисли си той.

— Боже господи!

Обърна глава наляво. Коул беше приклекнала на няколко метра и местеше очи от взривената врата към него и обратно.