Ден нула [calibre 1.48.0]

Сервираха вечерята. Четири блюда, всичките много добри. Явно семейство Трент ползваше услугите на истински майстор-готвач. Пулър се почувства леко смутен от безупречното обслужване на прислугата, която се грижеше за смяната на блюдата и допълването на чашите. В един момент се усмихна, представяйки си какво ще им причини, ако стане и започне да се самообслужва, както беше свикнал.

След час и нещо станаха от масата. Ранди избърса устни със салфетката си и отпи за последен път от чашата пред себе си, в която очевидно имаше скъпо и качествено червено вино. Преди много години, още като момчета, Пулър и брат му бяха ходили в Прованс и Тоскана — разбира се, благодарение на баща им, който служеше в Европа. Тогава бяха твърде малки да пият вино, дори по европейските стандарти, но това не попречи на баща им да ги научи на много неща, свързани с божествената напитка. Генералът беше познавач и колекционер на вина — нещо, за което несъмнено му помагаше и отличното владеене на френски и италиански.

— Мерси за кльопачката — обяви Ранди, обърна се към по-голямата си сестра и попита: — Хей, Джийн, още ли плуваш в онова бетонно корито, за да запазиш момичешката си фигура за стария Роджър?

Коул хвърли притеснен поглед към Пулър.

— Престани да се правиш на отрепка пред агент Пулър, Ранди! — скастри го тя.

— Това не е поза, агент Пулър — проточи Ранди. — Аз съм просто един бял боклук с богати роднини, но за разлика от някои хора не забравям откъде съм тръгнал.

— Да ти приготвя ли стаята, Ранди? — обади се Джийн.

— Промених си намеренията. Трябва да посетя едно-две места и да се видя с някои хора.

— Сред тях ще има ли и хора като Роджър? — попита Коул.

Ранди се втренчи в нея. Широка и леко пресилена, усмивката му беше толкова заразителна, че Пулър усети как самият той неволно се усмихва.

— Чух, че е напуснал града…

— Имаш собствени източници на информация? — погледна го Пулър.

— Не, но видях самолета му в небето над Дрейк.

— Сред тях ще има ли хора като Роджър? — повтори въпроса си Коул.

Пулър се обърна да я погледне и установи, че е доста напрегната. Сякаш отново беше попаднала в стресова ситуация.

— Спокойно, ченге — отвърна Ранди. — Роджър си върви по неговия път, аз по моя, а вие по вашия… — Разпери ръце, сякаш да обхване цялата си фамилия. — Но вашият май съвпада с този на Роджър…

— Не говори за неща, които не разбираш — погледна го мрачно Джийн. — Това е лош навик, който може да ти навлече неприятности.

Ранди хвърли салфетката на масата и се изправи.

— Беше ми адски приятно да ви видя. Надявам се след десетина години пак да се съберем.