Ден нула [calibre 1.48.0]

Пулър не се обърна да я погледне. Продължаваше да се взира във взривения пикап.

— Добре ли си? — побутна го тя. — Да не си ранен?

Той поклати глава.

— Тогава какво ти е?

— Трябваше да видя тази жица много по-рано.

— Но все пак я видя навреме.

— Това не е достатъчно.

— Ще повикам разследващ екип и пожарната — раздвижи се тя. — Ще настъпи истински кошмар, ако гората се подпали!

— Встрани от къщата видях навит маркуч. Лесно ще потуша пламъците — разбира се, ако в кладенеца е останала вода…

— Ами ако има и други мини?

— Сам ще си бъда виновен, ако пак ги пропусна.

— Нищо не си пропуснал, Пулър.

Той се направи, че не е чул, и попита:

— Разполагаш ли със сапьори или експерти по взривовете?

— Лан Мънро има известни познания в тази област. Но сега се сещам и за един пенсиониран агент от БАТОО, който живее извън града. Бих могла да му се обадя.

— Да, обади му се. Тук несъмнено ще ни трябват опитни хора.

Коул започна да набира телефоните, а Пулър разви маркуча и започна да полива пламтящите останки на пикапа.

Десет минути по-късно се появиха двама полицаи и две противопожарни коли. Лан Мънро докладва, че вече е на път, а Коул успя да се свърже с пенсионирания агент от Бюрото по алкохол, тютюн и огнестрелни оръжия, който веднага се съгласи да помогне.

Пожарникарите се заеха да потушават последните пламъци и да поливат земята около взривения пикап, а Пулър извика помощниците и посочи къщата.

— Не ви съветвам да се приближавате дори до вратата — рече той. — На ваше място бих поискал моторизиран робот, който да провери за мини и други взривни устройства.

— Такъв робот имат в щатската полиция — каза Коул. — Веднага ще им се обадя.

Пулър я изчака да приключи и тихо подхвърли:

— Нали бяхме канени на вечеря?

— Все още ли държиш да отидем? — учудено го изгледа тя.

— Да.

— Имаш ли чисти дрехи в колата?

— Разбира се.

— В такъв случай можем да се отбием вкъщи за по един душ. Така ще мога и аз да се преоблека. Домът ми е доста по-близо до сестра ми, отколкото твоят мотел.

Тръгнаха към колите си. Помощниците бяха приели съветите на Пулър и стояха на разстояние от къщата и взривения пикап.

На пътя завариха шериф Пат Линдеман, облегнат на вратата на служебния си форд. Той бършеше лицето си с кърпичка и плюеше в прахта пред краката си.

— Какви вълнуващи неща се случват в Дрейк — отбеляза той.

— Прекалено вълнуващи — мрачно кимна Коул.

— Ти ми спести усилията да си търся нов сержант, Пулър — подхвърли с лека усмивка Линдеман. — Задължен съм ти.

— За малко да се проваля.

— Важен е крайният резултат — отвърна шерифът и огледа тесния път. — Очевидно си притеснил някого. Разбрах, че са ти оставили бележка в мотела.

— Пъхнали са я под вратата, докато бях под душа.

— Значи те наблюдават.

— Така изглежда.

— А случайно някой от вас да има представа какво изобщо се случва, по дяволите?

— Още не — поклати глава Коул. — Но току-що нещата станаха лични, шерифе. А това означава, че от тук нататък няма да се успокоя, докато не хвана тия мръсници!