Магьоснически огън

Стаята беше празна с изключение на един мъж. Той стоеше в далечния край на стаята, гледайки през прозореца. Носеше великолепен сив костюм. Мира не бе запозната особено добре с мъжките дрехи, но изглеждаше скъп. Раменете му бяха широки, мощни, а дългата му, копринено черна коса бе вързана на тила.

Мъжът се обърна и тръгна към тях. Това ли беше Томас Монахан? Очакваше някой по-възрастен… и не толкова привлекателен. Мира се взираше, защото, по дяволите, струваше си да го зяпаш.

Беше с телосложението на Джак — могъщо — и той, и Джак изглеждаха достатъчно добре, за да накарат езика на Мира да се завърже на възел, но с това приликите приключваха.

Джак бе от типа, който работи независимо, който не играе добре с останалите, но Томас се движеше с осанката на човек, който знае как да ръководи. Или поне с такова впечатление остана Мира, докато го наблюдаваше как върви към тях. Изглежда притежаваше перфектните качества — сила и харизма, — за да управлява хора.

— Добре дошъл отново — каза Томас на Джак, когато приближи.

— Радвам се, че съм тук. — Те се здрависаха и Монахан го придърпа в една от онези прегръдки с потупване по гърба, които винаги караха Мира да се подсмихва.

Монахан се обърна към нея.

— Мира, толкова е хубаво, че най-накрая се срещаме. Името ми е Томас Монахан.

Тя пое ръката му и я разтърси.

— И на мен ми е приятно да се запознаем. — Тя направи пауза. — Благодаря за всичко, което направи за мен.

— Мисля, че Джак е направил далеч повече. Той е този, който рискува живота си.

— Да, аз. прав си. — Вероятно за първи път Мира го осъзна напълно. Обърна се към него. — Благодаря ти, Джак — каза тя с искрен глас. Макар че изглеждаше толкова незначително да каже просто "благодаря".

Мускулът в челюстта на Джак се стегна. Не я погледна.

— Не ми се отблагодарявай. Моля.

Мира трепна при студения тон в гласа на Джак и начинът, по който я отблъсна. Тя не успя съвсем добре да прикрие изражението си. Твърде много неща се случиха за един ден и не й бе останала достатъчно енергия за преструвки. Така или иначе не бе особено добра в това.

— Във всеки случай, ти ми спаси задника тази сутрин. Не обратното — отсече Джак, без да я поглежда.

Да, но, ако не беше Джак, нейният задник щеше да пострада в нощта, когато от Дъскоф разбиха вратата й. Защо не можеше да приеме една проста благодарност от нея? Не можа да възпре болката и объркването да се покажат на лицето й.

Томас погледна от Джак към Мира, а устата му се стегна в гневна линия.

— Джак, изглеждаш така, сякаш имаш нужда от няколко шева. Зная, че доктор Оливър е в къщата. Защо не идеш да я намериш? Трябва да поговоря насаме с Мира.

Джак кимна, хвърли бърз поглед към Мира и напусна стаята, затваряйки голямата дървена врата на излизане. Мира потрепери, усещайки тръпка на ужас при отсъствието му. Той беше добре и вече наистина го нямаше. Усети го. Мира уви ръце около гръдния си кош, преглъщайки буцата в гърлото си.