Магьоснически огън

Облекчение премина през нея. Затвори очи за момент, чувствайки се леко зашеметена, и си пое пречистващ дъх.

— Значи за тях се е погрижил местен. магьоснически доктор?

— Хитро. Да, докторът е магьосник.

— Какво ще правят с тях?

— Предполагам, че ще ги дрогират толкова, че да не могат да използват магическите си защити и накрая ще ги заведат в Сборището. Сега те са заложниците. — Джак потърка с ръка челюстта си, която бе потъмняла от наболата брада. — Хубаво би било да разберем защо Крейн иска да пробуди този демон. Може би те знаят.

На Мира й отне момент, за да отговори.

— Значи, с други думи, ще измъкнете информацията от тях с мъчения.

Джак я стрелна с буреносен поглед.

— Виж, знам, че имаш висок морал, но водим война, Мира, и ти си трофеят в нея.

Тя стисна устни.

— А ти нямаш особено голям морал, нали, Джак?

Той отмести поглед, гледайки през прозореца към индустриалната зона, през която минаваха.

— Правя това, което се налага. Това ми е работата. — Той върна погледа си на нея. — И ще направя всичко, за да те защитя, Мира. — Гласът му потрепери леко. — Всичко. Разбра ли?

— Защо? Защо ти пука? Едва ме познаваш. Какво не ми казваш, Джак?

Мира на практика можеше да усети издигналата се между тях каменна стена. Той не й отговори. Само извърна глава и се загледа през прозореца.

Добре. Можеше да запази тайните си. За сега.

Лимузината зави по тесен път, обозначен като "Частна Собственост". Минаха през няколко внушителни метални порти и покрай малката постройка на охраната, която стоеше там. Дългият, извиващ се път, по който подкараха след това, трябва да бе дълъг няколко мили. Високи дървета засенчваха пътя, а красиви тревни площи като парк се простираха от двете страни.

Най-накрая си пробиха път през балдахина от дървета и минаха през още едни порти, към кръгообразна алея пред чудовищно голямо имение.

— Добре дошла в Сборището, Мира — каза Джак, преди да слезе от лимузината.

Шофьорът дойде и й помогна със слизането. Отказа да погледне към Джак,докато слизаше.

Опита да вземе чантите си от багажника на лимузината, но шофьорът не й позволи, казвайки, че ще ги отнесе в помещенията й. Изведнъж почувствала се като малка царица, тя последва Джак нагоре по каменните стълби и в къщата.

Мира не успя съвсем да потисне ахването си от изненада, когато влязоха в блестящо мраморно фоайе. Явно Сборището се справяше доста добре. Мястото изглеждаше като нещо извадено от ЛгскИесШга! ^^§е!^^, цялото в сводести тавани, мрамор и стъкло.

Висок мъж в средата на четиридесетте с преждевременно прошарена коса се появи на вратата от дясната й страна и тръгна към тях.

— Джак — поздрави топло. Усмивката на мъжа избледня, когато се приближи. — Какво ти се е случило?

— Зле приключих един бой тази сутрин. — Джак се здрависа с него и се обърна към Мира. — Мира, това е Дъглъс. Той ръководи къщата. Дъглъс, това е магьосницата, заради която се случва всичко напоследък.