Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
— Извинете, но защо поискахте да присъствам на празненството? Домакинът няма ли да се подразни заради неочаквана гостенка?
Жената и надменният господин изсумтяха, сякаш току-що бях казала някаква шега.
— О, не се тревожете за това. Домакинът е наш приятел и сме сигурни, че се радва, когато посреща красиви млади жени — каза русият и пак изсумтя. Дамата удари ветрилото си върху опакото на дланта си.
— Не обръщайте внимание на тези двамата — каза тъмнокосият. — Забавляват се за ваша сметка. Имате думата ми, че сте напълно добре дошла. Както вече казах, нуждаете се от подслон за тази нощ и предполагам, че искате да забравите грижите си поне за една вечер. Може би там ще намерите и още нещо, което ви е необходимо — каза той толкова мило, че аз омекнах. Бяха ми необходими много неща, но най-вече имах нужда да му се доверя, че знае кое е най-добро за мен, когато аз самата не знаех.
Продължихме по улиците в тъмното. Аз непрекъснато надничах през прозореца и се опитвах да запомня маршрута. Бях като приказна героиня, на която може да й се наложи да намери обратния път към дома. Чиста загуба на време. Нямаше никаква надежда да се върна там, откъдето бяхме тръгнали, не и в състоянието, в което бях.
Накрая файтонът спря пред огромен палат от тухла и камък, осветен като за празненство. Беше толкова величествен, че дъхът ми спря. Но очевидно гостите още не бяха пристигнали. Вътре не се забелязваше никакво движение, нямаше мъже и жени във вечерни облекла, нито други файтони, спрели на улицата.
Лакеите отвориха вратите на палата и жената ни поведе, все едно беше стопанка на дома, като през това време си свали ръкавиците, издърпвайки ги пръст по пръст.
— Къде е той? — сопна се тя на иконома в ливрея.
Той извъртя очи към тавана.
— Горе, госпожо.
Докато се качвахме по стълбите, притеснението ми започна да расте. Ето ме тук, облечена във вехта, ушита у дома рокля. Смърдях на кораб и морска вода, а косата ми бе рошава и солена. Погледнах към краката си и простите си селски обувки, изцапани с кал от улиците, които бяха започнали да се разпадат от носене.
Докоснах жената по ръката.
— Не биваше да идвам. Не съм във вид за празненство. Дори не ставам за кухнята на такава изискана къща. Ще си тръгвам…
— Ще останеш, докато не ти разрешим да си ходиш — обърна се тя и заби нокти в ръката ми, а аз затаих дъх от болка. — Престани да се държиш като лигла и върви с нас. Гарантирам ти, че тази вечер добре ще се забавляваш.
Тонът й ми подсказа, че моето забавление е последното, за което я е грижа. Четиримата влязохме през двойна врата в спалня, голяма колкото цялата ни къща в Сейнт Андрю.
Жената ни поведе право към гардеробната, където видях мъж, застанал с гръб към нас. Той очевидно беше господарят на къщата — до него имаше камериер, който му прислужваше. Господарят бе облечен в яркосини кадифени панталони и бели копринени чорапи, на краката му имаше изискани пантофи. Носеше риза, обточена с дантела, и жилетка в тон с панталоните. Не си беше сложил сакото, затова видях ясно истинското му телосложение, без триковете на шивачите, които водеха до зрителни измами. Не беше толкова висок и атлетичен като Джонатан — моят идеал за мъж — но въпреки това имаше великолепна физика. Широк гръб и широки рамене като на дървосекачите в Сейнт Андрю, беше мощен и мускулест. След това се извърна, а аз се опитах да прикрия изненадата си.
Беше много по-млад, отколкото бях очаквала, вероятно малко над двайсет, само с няколко години по-възрастен от мен. И беше красив по непознат за мен начин, имаше леко диво излъчване. Кожата му бе смугла, каквато не бях виждала никога в градчето ни, населено с потомци на шотландци и скандинавци.
Тъмните му мустаци и брада покриваха широка челюст и по всичко личеше, че не растяха там отдавна. Но най-странни бяха очите му — черни като маслини, със сиви и златисти точици. Бяха красиви като два скъпоценни камъка, но пък погледът им беше хипнотизиращ като на вълк.
— Доведохме ти още едно забавление за празненството — съобщи му жената.
Усетих очите му физически върху себе си, все едно бяха ръце. Сякаш само след един негов поглед вече нямах никакви тайни от него. Гърлото ми пресъхна и коленете ми омекнаха.
— Това е нашият домакин — долетя през рамото ми гласът на жената. — Направи реверанс, глупачко. Стоиш пред кралска особа. Това е граф Сел.