Делириум
- Автор: Оливър Лорън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Делириум». Краткое содержание книги:
Няма смисъл да се карам с Каръл. Тя няма да отрече нищо. Ще ме погледне спокойно и ще изрецитира някоя от мъдрите мисли в книгата „Ш-ш-т“: „Чувствата не са вечни. Времето не чака никого, човекът трябва да върви в крак с него“.
— Вкъщи ли си отиваш? — пита Хана. Все още ме гледа, сякаш съм непозната.
— Да — кимам и соча към тениската си. — Мислех, че ще се добера до нас, преди да съм ослепила някого с това.
На лицето й най-после се появява усмивка.
— Ще те изпратя — решава тя за моя изненада.
Известно време вървим мълчешком. Не бе далеч от дома и започвам да се страхувам, че ще изминем цялото разстояние в мълчание. Никога не съм виждала Хана толкова тиха и това ме изнервя.
— Къде си ходила? — питам, колкото да кажа нещо. Хана потръпва до мен, сякаш съм я събудила от дълбок сън.
— Бях на Ийст Енд — казва тихо. — Работя за тена си.
Допира ръка до моята и аз забелязвам, че е поне седем степени по-загоряла от моята, която е бяла като сняг, може би с малко повече лунички, отколкото през зимата.
— Я се виж — усмихва се тя и този път усмивката й е истинска.
— Нямам много време за плажа — смънквам и се изчервявам.
За радост, Хана не забелязва смущението ми или поне не го показва.
— Знам. Търсих те.
— Наистина ли? — поглеждам я крадешком.
Тя извърта очи и аз тайничко се радвам, че си възвръща нормалното поведение.
— Не че съм те търсила специално. Но бях там няколко пъти и не те видях.
— Напоследък работя много — казвам, но не добавям: „за да не ходя на плажа“.
— Тренираш ли?
— Не. Много е горещо.
— Аз също. Мисля да си дам почивка до есента.
Изминаваме няколко крачки в мълчание. После Хана присвива очи и накланя глава.
— Какво друго?
Въпросът й ме хваща неподготвена.
— Какво имаш предвид с това?
— Имам предвид, каквото казвам. Какво друго? Хайде, Лена, Това е последното ни лято, забрави ли? Последното ни свободно лято, без задължения, отговорности и други глупости. Какво правиш по въпроса? Къде ходиш?
— Аз… никъде. Нищо не правя.
Точно това е целта на занятието — да се пазя от всякакви неприятности, да правя колкото може по-малко — но отговорът ми ме натъжава. Лятото минава бързо, дните изтичат, преди да съм имала възможност да им се насладя. Август вече наближава. Още най-много пет седмици, после вятърът отново ще донесе дъжд, а златото ще поръби листата на дърветата.
— Ами ти? Доволна ли си от лятото си?
— Нищо особено — вдига тя рамене. — Вече ти казах — ходя често на плаж. Понякога гледам детето на семейство Фарел.
— Нима? — вдигам невярващо вежди.
Хана не обича малки деца. Винаги е казвала, че са много лигави и лепкави, като дъвчащ бонбон, стоял дълго в нечия ръка.
Тя прави гримаса.
— Да, за съжаление. Нашите решиха, че трябва да набера малко „опит в семейния живот“ или нещо подобно. Знаеш ли, учат ме как да се оправям със семейния бюджет? Трябва да разпределя шейсет долара за сметките за цяла седмица, това щяло да ме научи на отговорност, или беше на нещо друго, не помня.
— Защо ти е това? Ти никога не си имала бюджет?
Не искам да звуча хапливо, но ето че и тук разликата между нас е очебийна.
Отново се умълчаваме. Хана присвива очи срещу слънцето и поглежда встрани. Може би се дължи на факта, че лятото отминава толкова бързо, и това ме потиска, но спомените нахлуват бързо, размесват се в съзнанието ми като тесте карти: Хана отваря вратата на тоалетната в онзи първи ден на втори клас, скръства ръце и пита: „Това е заради майка ти, нали?“; Хана и аз будуваме до среднощ в един от малкото случаи, когато ни позволиха да спим заедно, кискаме се и си представяме всевъзможни варианти за предложени от оценителите партньори: президента на САЩ, звездите от любимите ни сериали; аз и Хана бягаме една до друга, пръстите на краката ни докосват тротоара в пълен синхрон, сърцата ни бият ведно; аз и Хана сърфираме на плажа, после по пътя към дома си купуваме три топки сладолед и спорим дали е ванилов, или шоколадов.
Бяхме неразделни повече от десет години, но всичко ще свърши с един разрез на скалпела, с един пуснат в мозъка лазерен лъч и блясъка на хирургическия нож. И целият ни живот, всичко, което е било важно досега, ще отлети като балон. След две години, не, след два месеца с Хана ще се разминаваме по улиците само с леко кимане — различни хора, различни светове, две звезди, разделени от километри тъмно пространство.