Неморално предложение
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Щилиян Карастойков
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Неморално предложение». Краткое содержание книги:
Поради това на Фриц му хрумва откачена идея: той сключва облог, че временна размяна на съпругите би решила всичко!
Мечтателната Оливия трябва да се премести при Оливер в шикозния му апартамент в центъра, а амбициозната Евелин трябва да се нанесе при Щефан в неговата позанемарена къща извън града. На пръв поглед абсурден план, който децата му едва ли биха приели, но Фриц предлага пари. Много, много пари…
И шеметната игра с размяната на партньорите започва, а заплетените ситуации са сякаш предварително заложени.
— Не, това бяха приемните ми родители — казах. — Много са готини, но все пак не са истинските ми родители. Не се виждаме често с тях. Нали живеят на четиристотин километра оттук. Пишем си за Коледа и за рождените дни. И това е всичко. Все пак съм едно от многото им приемни деца.
— Бедната — Оливер направи жест, с който показа, че му се иска да ме погали по главата.
— О-о-о, моля ти се! Само не ми казвай, че не би могъл да живееш без неделните закуски у баща ти — сопнах му се ядосано.
— Напротив — отвърна Оливер и се ухили. — Може би всяка втора неделя ще ми е достатъчно, но наистина биха ми липсвали, честно. — А след кратка пауза добави: — Може би като изключим присъствието на Еберхарт.
— При мен явно липсва този фамилия-ген — казах аз. — Въпреки че приемното ми семейство си беше съвсем наред. Искам да кажа, че нямаше нищо от сорта на „Клетниците“ или „Дейвид Копърфийлд“.
— Копърфийлд! И той ли е бил сирак?
— Не фокусникът, а героят на Дикенс — разясних аз.
— Никога не сме били образцово семейство — каза Оливер. — Но въпреки това искам деца. Най-малкото, защото бих искал да го направя по-добре от баща ми.
— Няма да ти е много трудно, струва ми се.
— Мислиш ли? — Оливер ме погледна със съмнение. — Знаеш ли, не е бил чак толкова лош. Просто е правил това, което е смятал за най-добро.
— Да, така правят всички родители — отвърнах с пренебрежение. — Много съм доволна, че мнението на Щефан за децата напълно съвпада с моето.
И Щефан беше доволен, че аз имах същото мнение по въпроса. Той не искаше деца, защото щяха да ни костват „най-хубавите години от живота“, както обичаше да казва. Инвестираш в тях цяла камара пари и толкова много време и в крайна сметка след двайсет години трябва да продължиш оттам, откъдето си започнал. Да, но тогава, казваше Щефан, си с двайсет години по-възрастен и нещата съвсем не стоят така, както преди. А и човек не е същият. Така че дори и да не разсъждавахме еднакво с него и причините да бяха различни, пак стигахме до един и същ извод: и без деца човек може да води пълноценен и щастлив живот.
Или поне някакъв живот.
В момента моят беше доста жалък. Погледнах часовника. Почти десет часа. Какво ли правеха Щефан и Евелин точно в този момент? Може би лежаха на бялото си легло и практикуваха игрички със завързване?
Само да можех да им звънна и да им разваля настроението, помислих си. Но дори и това не ми беше разрешено. Фриц щеше да прегледа телефонната сметка и тогава можех само тъжно да помахам на милиона.
Освен ако не се обадех от уличен телефон!
Рязко се изправих. Оливер погледна към мен.
— Ще се разходя малко наоколо — казах аз, вече преполовила пътя към вратата. — Ще глътна малко свеж въздух.
Оливер кимна.
— Имаш ли карта за телефон?
Заковах се на място.
— Откъде знаеш, че…?
Оливер се усмихна накриво и извади портфейла от задния си джоб.
— Сигурно е хубаво да липсваш толкова много на някого. Ето, трябва да има поне десет евро в нея.
— Благодаря! — казах аз.
С удоволствие бих му обяснила, че на Щефан изобщо не му липсвах, защото по всяка вероятност в този момент лежеше в леглото на жена му. Но защо да развалям и неговото настроение?
На вратата отново се спрях и се обърнах към Оливер. Той вече четеше.
— Пред малката книжарничка до ирландския пъб — каза той, без да отделя поглед от книгата си. — Не можеш да се объркаш.
— Благодаря! — казах още веднъж.
Този мъж започваше малко да ме плаши.
Докато слизах по стълбите надолу, си мислех какво да кажа, ако някой вдигнеше телефона. Може би трябваше да пробутам нещо делово, като например обаждане от счетоводителя, което съм забравила да предам, или нещо от този сорт.
Долу на входа замалко да се сблъскам с някого. Беше свекър ми.
— Къде си се разбързала така? — попита той и ме хвана за двете рамена. Почувствах се все едно съм арестувана. Страхът подкоси първо коленете ми, след това усетих как цялата ми кръв се качва в главата. Бях много благодарна на приглушената светлина, която цареше тук долу, защото иначе Фриц веднага щеше да забележи, че съм гузна. Сега обаче можеше само да го предполага.
— Здрасти, Фриц! — изграчих аз.
— Навън вече е тъмно — обади се той. — А не виждам с теб куче, което да трябва да разходиш.