Неморално предложение
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Щилиян Карастойков
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Неморално предложение». Краткое содержание книги:
Поради това на Фриц му хрумва откачена идея: той сключва облог, че временна размяна на съпругите би решила всичко!
Мечтателната Оливия трябва да се премести при Оливер в шикозния му апартамент в центъра, а амбициозната Евелин трябва да се нанесе при Щефан в неговата позанемарена къща извън града. На пръв поглед абсурден план, който децата му едва ли биха приели, но Фриц предлага пари. Много, много пари…
И шеметната игра с размяната на партньорите започва, а заплетените ситуации са сякаш предварително заложени.
— Не — каза Оливер. — А надебеляла ли си?
— Не — отвърнах. — Но след трийсет телесната маса се разпределя по друг начин. Поне така казва Щефан.
— Аха — каза Оливер. — Е, аз смятам, че при теб всичко си е разпределено както трябва.
— Хм — обадих се, вече доста поуспокоена. — Прекарахте ли си добре с Евелин?
Оливер повдигна едната си вежда нагоре.
— Много добре! — отговори той.
— А къде всъщност се срещате винаги? — попитах.
— В един хотел.
— Е, как така, позволяват ли? Имам предвид само за обяд?
— В този хотел не може. Трябва да вземеш стая за цялата нощ — каза той.
— А защо тогава не се срещате тук?
Оливер сви рамене.
— В хотела е доста по-романтично.
— Да, разбира се — казах завистливо.
— Евелин извади отнякъде една книга от петдесетте години. В нея има съвети как добрата съпруга да направи мъжа си щастлив. Тя ми чете от книгата и после двамата се опитвахме да пресъздадем всичко. Да си умреш от смях.
— Е, чак толкова подробности не искам да знам — започнах да разтърквам очите си, опитвайки се да прогоня от съзнанието си представата как Оливер и Евелин се заливат от смях в хотелското легло, докато пробват пози от петдесетте. — Защо непременно искате да имате деца?
— А вие защо не искате? — отговори ми с въпрос Оливер.
Свих рамене.
— Ами много голяма отговорност е. И колкото и да се стараеш, накрая винаги правиш нещо грешно.
— Да, но в живота е така — каза Оливер.
— Просто не искам да бъда отговорна за още един разбит живот — рекох разпалено.
В действителност просто се страхувах от това да имам дете. Не от контракциите и напъването и тем подобните неща (въпреки, че Елизабет и Хана ми бяха разказали ужасяващи подробности за раждането на Каспар и Марсибил), а от това, което следваше след това. Или по-точно от чувствата, които нахлуват в теб като майка на такова малко, безпомощно бебе. Когато човек станеше родител, той вече не носеше само собствените си грижи и притеснения, но и тези на детето си. Когато го удареха с лопатка по главата в пясъчника, когато друго дете му се подиграваше заради странния цвят на косата, когато най-добрият му приятел предпочиташе да си играе с друго дете, когато учителката в детската градина не можеше да го понася — всички тези неща трябваше да бъдат съпреживяни и от майката. Аз намирах всичкото това за нечовешко. Искам да кажа, че и без това животът е достатъчно тежък.
— По-добре сама да се погрижа за пенсията си и сама да си се настаня в старчески дом, когато се стигне дотам.
— Да, но е много важно да имаш семейство — каза Оливер. — Знаеш ли, откакто водя съзнателен живот, са ми се запечатали следните картини в главата: деца, които се нахвърлят върху баща си, щом той се върне от работа, които подаряват собственоръчно направена поставка за салфетки за деня на бащата. Дечица, които нося на рамене, докато се разхождаме в парка, с които заедно пускаме хвърчило. И жена, която вари сладко и се усмихва нежно, щом се върнеш от работа.
— Това ти се е набило от рекламите — отвърнах сухо аз. — Не е за вярване, че и в главата на Евелин се въртят подобни кичозни картини. Шампоан за цялото семейство…
— Изобщо не й се въртят — отговори Оливер. — Тя иска дете, защото биологичният й часовник започва да тиктака.
— Ха-ха! — изсмях се. — Биологичният часовник работи само при хора, които имат подобни картини в главата. При мен нищо не тиктака. А когато в главата ми се появят картини, то те са наакани пелени, детски болести, нощи, през които не мога да мигна, неприятностите, когато детето носи лоши оценки вкъщи или е замервало кучето на съседите с камъни.
Оливер поклати глава.
— Може наистина представата за щастливото семейство да е само клише, но смятам, че в това отношение баща ми по изключение е прав. Всички имаме нужда от хора, които да са част от нас. Такива, на които да предадем онова, което самите ние сме научили от живота. Хора, зад които заставаме, и хора, които застават зад нас в тежките и хубавите моменти от живота. Колкото и сладникаво да ти звучи.
Отново свих рамене.
— Не можеш да бъдеш сигурен в това. Няма никаква гаранция, че ще можеш да помагаш на децата си. Моите родители например починаха, когато бях на седем години, и аз трябваше да порасна при чужди хора, с цяла дузина от постоянно сменящи се приемни братя и сестри.
— Изобщо не знаех — отвърна Оливер. — Мислех, че тогава на сватбата, това са били истинските ти родители.