Аз съм пилигрим
- Автор: Хейс Тери
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546555458
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Аз съм пилигрим». Краткое содержание книги:
Гледах мълчаливо как Брадли бръкна в джоба на сакото си, извади два листа и ги сложи на масата.
Първият беше страница от стар годишник на „Колфийлд“ и на нея имаше снимки на четиримата участници в отбора по скуош на училището. Единият стоеше леко настрана - сякаш играе с отбора, но не е част от него. Лицето му беше заградено с кръгче: Скот Мърдок.
На втория лист беше паспортната снимка, прикачена към заявлението за жителство на Питър Камбъл. Не можеше да има съмнение, че двете снимки са на един и същи човек. И че на тях съм аз. Не казах нищо - какво да кажа?
- Значи ето какво открих - каза Брадли. - Скот Мърдок учи в академия „Колфийлд“, после в Харвард, после влиза в тъмна правителствена програма. Става агент под прикритие, използва десетки фалшиви имена и едно от тях е Камбъл...
Гледах снимката от годишника и се мъчех да си спомня имената на останалите от отбора по скуош. Единият се казваше Дезмънд Коркоран - голям боклук и всички го мразеха. Другите - дори още по-големи задници - не помнех. Умишлено потискане на паметта би го нарекъл някой психолог.
- Може би доктор Мърдок е бил изхвърлен от света на агентите или просто душата му се е уморила - продължаваше Брадли, - не знам. Но влиза във Франция с паспорт на името Камбъл, пише книга, за да сподели знанията си, и я издава от името на Джуд Гарет, покоен агент на ФБР.
Продължавах да мълча. Той сви рамене.
- И така, сега двамата седим тук.
Да, и нямаше никакво съмнение в това - Брадли и жена му се бяха справили брилянтно, обаче - както казах - след като те бяха стигнали дотук днес, утре щеше да стигне и някой друг.
Можех да направя само едно, така че се изправих - беше време да се спасявам.
10.
Брадли ме настигна на вратата, през която от красивата градина на хотела се влиза в голяма галерия. Движеше се изненадващо бързо за куцането си.
Сбогувах се сдържано и си тръгнах, но той успя да ме настигне, преди да разбера, че ме е последвал.
- Искам да помоля за една услуга - каза той. - Затова с Марси дойдохме в Париж.
Поклатих глава и отсякох:
- Трябва да тръгвам.
- Слушай... моля... - Пое си дъх, бореше се с това, което смяташе да каже. Обаче не му дадох шанс - отблъснах ръката му и се обърнах, за да продължа.
- Не - каза той с авторитетен глас. Огледах се и видях, че хората от близките маси ни наблюдават. Не исках да правя театър и му дадох момент.
- Ако веднъж хлътнеш дълбоко долу, в тъмнината, после нищо не е същото - каза той тихо. - След като ме раниха, започнах да мисля по друг начин - за живота, за отношенията ми с Марси, за работата ми. Особено за работата. Ако има един позитивен ре...
Достатъчно.
- Съжалявам - прекъснах го. - Раняването сигурно е било тежко и се радвам, че всичко е приключило добре, но се налага да се погрижа за някои неща. - Нямах време да слушам сълзливи истории или размишленията за живота на човек, когото не смятах да виждам повече. Смятах да се махна от Париж, да потърся убежище, може би за да спася живота си, и нямах никакво време за губене.
- Само една минута - настоя той. - Само една.
След миг въздъхнах и кимнах - предполагам, дължах му някакво уважение за това, че ми бе показал по какъв начин някогашният ми живот може да бъде изваден на показ. Но го гледах хладно и всичко в поведението ми му показваше, че Стената на плача е в Йерусалим и че трябва да приключва бързо.
- Не ме попита как получих раните си... и искам да ти благодаря. Професионалистите обикновено не го правят, разбира се - повечето сме били в лоши ситуации и няма особен смисъл да се говори за това.
„Да, да - достатъчно за коректното професионално поведение. Какво искаш да ме питаш“, помислих си.
- Казах, че съм влязъл в сграда. Но не и в коя сграда. Бях в северната кула на Световния търговски център, когато се срути.
11.
Брадли продължи да говори, но до ден днешен нямам представа какво ми каза. Някак се върнахме на масата, но бях прекалено ангажиран да ругая себе си заради глупостта си да го изслушам. Нищо чудно, че беше преживял посттравматичен стрес, че бе прекарал седмици в интензивно отделение, нищо чудно, че бе страдал от чувство за вина, задето е оцелял, или че му е бил нужен невъзможен следователски проект, за да се върне от мъртвите.