Джентълмен Джоул и Червената кралица
- Автор: Буджолд Лоис Макмастер
- Серия: Барраяр #19
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-681-3
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Джентълмен Джоул и Червената кралица». Краткое содержание книги:
Междувременно Майлс Воркосиган, един от ключовите следователи на император. Грегор, се изправя пред загадка от различно естество — собствената му майка. Майлс разбира, че не само бъдещето крие своите тайни, а и миналото.
Планове, завещания и очаквания се сблъскват по неочакван начин в тази научнофантастична социална комедия, когато ефектът на галактическите технологии върху възможното променя старите правила.
— Да, милейди. Разбрах.
Може и наистина да беше разбрал. Беше наблюдателен човек като всички лични гвардейци на Арал от старата школа, и пак като тях изключително дискретен. Може би щяха да си поклюкарстват на воля по-късно. Много по-късно.
— Воркосиган край — ахна Корделия, когато Оливър направи на ухото ѝ с талантливите си устни нещо, от което по тялото ѝ се разляха тръпки. Последва дълга целувка, вкусна като предишните.
— О, Оливър — прошепна тя малко по-късно, след като си пое дъх. — Тялото ми смята, че това е страхотна идея. Виж, мозъкът ми… не е толкова сигурен.
Устните му се спуснаха по другата страна на врата ѝ, и по-надолу.
— Бетанско гласуване, така ли? Тялото ми гласува като твоето. Мозъкът ми… ами, значи имаме два гласа „за“, един „против“ и един „въздържал се“.
— Вицекралско вето ли си просиш?
— Властта е във вашите ръце, ваше височество. — Той се поколеба, после се надигна на лакът и се вгледа в лицето ѝ. Устните му се усмихваха, но очите му бяха сериозни. — Макар че, ако гласуването се проточи, ще трябва да отскоча зад колибата за малко.
— Навън е тъмно и вали дъжд. Студено е.
— Именно.
— И самотно.
— Да де.
— Сама се навивам, нали?
— Мм.
— Мм какво?
— Участвам в разговора, без да те прекъсвам.
Тя стисна решително устни и заяви:
— Голямо момиче съм. И двамата сме зрели хора. Можем да го направим.
— Запомнящо се при това.
Тя вдигна пръст към топлите му устни.
— Не. Никакви спомени. Ново начало.
Той се замисли за миг, кимна, пое си въздух и каза любезно:
— Как сте, Корделия? Аз се казвам Оливър. Много бих искал да правя любов с вас за пръв път сега, моля.
Устните ѝ се извиха нагоре. „Какъв глупчо…“ Загледа се в лицето му — скулите, извивката на носа, удивителните сапфирени очи, който я гледаха с неизмеримо любопитство, Оливър, какъвто го познаваше и обичаше, Оливър отгоре до долу, сега, на тази възраст, на това място. Където и двамата идваха за пръв път.
— Да — прошепна тя, и после: — Да…
Физическите подробности бяха несръчни и абсурдни както винаги, но докосването… докосването, оказа се, ѝ беше липсвало до болка и… леле…
— О… направи го пак…
— Слушам, госпожо — измърмори той, захапал зърното ѝ.
„Леле…“
— … какви безумни неща правим само за да обменим малко ДНК, нали? Или ДНК-то ни влудява? Подла молекула. Но ние сме ѝ хакнали програмката. Биологически пирати. — Устата му се спусна към друго пристанище и тя… издаде един твърде недостоен звук. „Тук достойнството не играе, точно така, няма място за теб тук, така че изчезвай.“ — О! Екипажът те поздравява, адмирале…
Той вдигна глава и я погледна.
— Корделия… пак се отплесваш.
— Неизбежно е — ахна тя. — Разказваш играта на невроните ми.
Усмивката му се скри от поглед.
— Браво на мен — каза той самодоволно. — Добре е човек да се отплесва от време на време.
— Разчитай на мен.
— Да…
Слънцето пробиваше бавно през изтънелите облаци и се спускаше лениво към хоризонта. Докосна го преди те да са изпитали нужда от още думи.
7.
На следващата сутрин Джоул се събуди рано в старото легло до сгушената Корделия, така отпуснат, че сякаш нямаше кости. Тя дишаше бавно и спокойно, въздухът излизаше през носа ѝ с тихо похъркване. Той вдиша топлата миризма на косата ѝ, на влажната ѝ кожа, запазили се по възглавницата до лицето му. Екстаз, това изпитваше в момента, реши той, силно вълнение, примесено с доза страх. Радваше се, че вече не е тийнейджър, разбира се, в безброй отношения това беше добре, но в същото време се радваше, че някъде под пластовете години и натрупан опит едновремешното диво момче все още надига глава, погребано, но живо.
Без младежката несигурност обаче. Радваше се, че се е разделил с тази част на подрастването. Случилото се вчера беше добро. Много по-добро от първоначалните му непрактични и вятърничави ветроходски фантазии. Реалността толкова често разочарова въображението, но този път — не. Всичко щеше да е наред. Или поне… засега. Събуди я с целувка и се зае да докаже и на двамата, че случилото се вчера не е било случайност. Корделия го прие с готовност, още сънена като доволна котка, но не и без солена шегичка от време на време, типично в неин стил.
Доста по-късно тя се търкулна от него и измърмори:
— Гладна съм.
Джоул не би имал нищо против да остане в Колиба №1 още, ами, до края на годината, да речем. Само че хладилната им чанта беше заредена с храна само за един ден и още вчера я бяха опразнили. Също като войска в Периода на изолацията двамата се видяха принудени да потърсят провизии от близкото цивилно население. Оказа се, че Ма Пени се е подготвила за подобен набег, и скоро те седяха на предната веранда на голямата къща и похапваха варени яйца, филии с масло, сушени плодове, домашни кексчета и силно кафе със сметана.