Света троица [Войните на Розите-2]

— Ти ще държиш сина ни в безопасност в Уиндзор, Маргарет, все едно какво става нататък — рече Хенри и я погледна отвисоко.

— Бих предпочела да беше изчакал месец или два. С всеки ден ставаш все по-силен, а остава още и гарнизонът в Кале. Ако ги извикаш обратно, те със сигурност ще извадят зъбите на Плантагенета, каквото и да крои той.

Хенри се засмя и поклати глава.

— И да оставя вратите на Кале отворени, тъй ли? Загубих достатъчно от Франция и без да оголвам последната си крепост там. Имам две хиляди войници, Маргарет — и съм кралят на Англия, защитен от Бога и закона. Моля те, говорихме ли, говорихме за това. Ще тръгна по Големия северен път към Лестър. Ще яздя и хората ще ме видят — и онези от моите лордове, които все още се колебаят, ще се засрамят. Херцогът на Норфолк не ми е отговорил. Ексетър все още твърди, че е болен. По дяволите, трябва да ме видят, Маргарет, точно както толкова много пъти каза и ти. И след като покажа блесналите редици на всички онези, които стоят до мен, тогава ще обявя Йорк и Солсбъри за предатели. Ще поставя на главите им знака на Каин и те ще открият, че дори и малкото им останала подкрепа ще се изпари като слана през лятото.

Маргарет докосна с плата челото му и избърса едно петно.

— Не ми харесва, че ругаеш, Хенри. Преди не го правеше, толкова си спомням поне.

— Бях различен човек тогава — каза той и гласът му изведнъж стана дрезгав.

Тя вдигна поглед и се взря в очите му. Видя страха в тях, почти незабележим.

— Бях потънал, Маргарет, подпухнал от водата, без да мога да извикам. Не бих пожелал такава съдба на никого, каквито и да са греховете му.

— Сега си по-силен — отвърна тя. — Не бива да говориш за това.

— Страх ме е да го правя — прошепна той. — Чувствам, че е в мен тази слабост — сякаш са ми позволили да постоя на слънцето само за малко, знаейки, че пак трябва да се връщам там. Все едно се бориш с морето, Маргарет, твърде е голямо, зелено и студено. Аз издигам… стени, въпреки това тя пробива вътре, притиска ме.

По челото му изби пот и Маргарет избърса кожата му. Съпругът ѝ потрепери, отново отвори очи и се насили да се усмихне.

— Но няма да я пусна вътре, обещавам ти. Ще построя крепост, ако трябва, за да ѝ се противопоставя. Сега, ако си свършила да ме лъскаш като бойна тръба, отивам да яхна коня си. Дълъг път ме чака, преди да починем за през нощта — той се наведе рязко и изненадващо я целуна, като усети студените ѝ устни под своите. — Ето! Това ще ми държи топло — добави с усмивка. — Пази малкия Едуард, Маргарет. Англия ще бъде негова, за да я управлява, когато си отида. Но днес тя е моя.