Света троица [Войните на Розите-2]

Тримата Невил отминаха часовоите и съгледвачите около замъка, макар да не се отдалечиха толкова, че да не могат да се върнат в галоп, ако забележат или бъдат засечени от някой враг. По пътищата около Лъдлоу тази година не се навъртаха много крадци и разбойници. Те се бяха преместили към градове, където нямаше тълпи от въоръжени мъже, които да лагеруват на прага им. И все пак винаги имаше опасности. Лондон се намираше на повече от сто мили — едва ли не в друга страна, толкова далеч беше от Лъдлоу. Въпреки това двама от членовете на семейството бяха присъствали при нападението на Пърси по време на сватбата на Джон и само глупак би яздил, без да прояви грижа и предпазливост.

Солсбъри спря до едно дървено мостче над потока и направи знак на Ричард и Джон да приближат, за да говори тихо. Денят се затопляше, червени и зелени водни кончета се стрелкаха над водата и привличаха погледите, като лапваха по някое насекомо във въздуха.

— Тук сме сами — започна той и се огледа — и може повече да не ни се удаде възможност да си поговорим по семейно.

Двамата му синове се спогледаха, доволни, че са били включени в плановете на баща си.

— На нашия приятел Йорк вече му секна ентусиазмът. Мисля, че можем да приближим него и хората му до крал Хенри, но той все още се надява на някакво решение, при което да не се пролее и капка кръв.

— А ти, татко? — попита Джон. На двайсет и четири, той беше най-ниският от тримата, тъмнокос и с тънък кръст, но раменете му бяха широки. В дома им съпругата му Мод бе в напреднала бременност с първото им дете. Той беше дошъл в Лъдлоу само по една причина и студеният му тон ясно подсказа, че не му е приятно да чува за колебания в намеренията им.

— Спокойно, Джон. Нали не се съмняваш в мен? Нима аз не бях там? Знам какво дължим на фамилия Пърси. Старецът ще бъде до рамото на краля поне с един от синовете си. Очаквам, че е оставил по-големия в Алнуик. Егремонт със сигурност ще язди до баща си — човекът, който най-много ни трябва, макар да съм убеден, че Пърси е дал нареждането.

— Ами ако Йорк настоява за мир? — попита Джон. — Дълъг път бих от дома, татко. Оставих семейството си и имотите си заради това и съм се заклел, че ще видя тези кучета Пърси умрели. Няма да седя тихо и кротко и да гледам как Йорк и Ланкастър се сдобряват, как полагат нови клетви и вдигат тостове за свое здраве.

— Внимавай, Джон — тихо рече Уорик. Джон беше обикновен рицар и бе довел не повече от шестима наемници със себе си. Армиите на брат му и баща му му придаваха по-голям авторитет, отколкото сам заслужаваше, макар че наистина бе претърпял повече. Може би заради това Джон Невил стрелна брат си с гневен поглед, преди баща им да заговори пак.