Лилит: Змия в тревата
- Автор: Чалкер Джек Лоуренс
- Серия: Четиримата владетели на Диаманта #1
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Аргус
- ISBN: 954-570-034-3
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Лилит: Змия в тревата». Краткое содержание книги:
Бях готов да се съглася с него и си казах, че мнозина лекари от цивилизацията сигурно щяха да му завидят, както той им завиждаше за достъпа до всевъзможни технологии. Способност да надничаш в човешкото тяло, да се съсредоточиш върху която част пожелаеш, да я изучаваш в детайли по най-точни методи… само най-усъвършенстваните компютри на Външния свят едва-едва биха доближили постиженията му, а медиците все още трябваше да се доверяват на машините, без да знаят какво точно вършат.
— Толкова са неподвижни — промълвих аз. — Упоявате ли ги?
Пон енергично тръсна глава.
— Не, за нищо на света! Позволявам си само да блокирам определени центрове в мозъците им и мога да ги освободя във всеки един момент. Момичетата изпадат в дълбока кома и така съм в състояние да ги изследвам, да взимам проби, изобщо да правя каквото ми хрумне. Търся онези измежду тях, които имат достатъчни количества от ензимите, предизвикващи най-вероятно реакцията на микроорганизмите. После ще се опитам да ги обуча, доколкото е възможно. Ето, Кира например вече може да разпръсква на атоми плътни скали по моя заповед.
Намръщих се. Чувствах как у мен се надигаше смътна неприязън към всичко това и лично към доктор Пон. Защо ли такъв лекар е бил изпратен на Лилит? Дали страда от болезнено влечение към недорасли момичета? Или е извършвал незаконни опити с хора във Външния свят? Вече знаех що за птица е, въпреки че го срещах за първи път в живота си. В историята на човечеството винаги е имало хора като него, чиято жажда за експерименти ги подтиква да пренебрегват каквито и да било нравствени норми. Отгласи от онази стара легенда за учения, създал кръвожаден изрод, дето май бе оставила неизяснен проблема кой всъщност е чудовището — творецът или неговото творение…
А тези момичета, сведени до състояние на зомбита, на опитни животни, може би и на играчки за забавленията… Помислих за Тай, попаднала в ръцете му, и никак не ми хареса онова, което си представих. Но с нищо не издадох чувствата си. Вместо това го попитах:
— Предполагам, че правите експерименти и по наследеното предаване на признаците?
— О, да! Опираме се на идеята, че подходящото вещество в подходящото количество е свойство, което се наследява. Откровено казано, допускам, че тя е само един от факторите, но господарят Тийл се е прехласнал именно по тази теория. Боя се, че неговата осведоменост в биологията е горе-долу на равнището на възгледите за спонтанното самозараждане на живота, но какво да се прави? Работя за него, понеже е умен и способен администратор. Угаждам му, а той се отнася благосклонно към мен. На кого му е зле така?
„На кого му е зле?“, повторих кисело наум. Наистина, на кого? Щом не смята тези момичета за повече от буци плът, също като насекомите, отглеждани в имението! Ето го и варварството в сърцевината на цивилизацията. Само малцината избраници са хора.
Точно такава философия впрочем можеш да очакваш в свят, управляван от най-талантливите престъпници, пръкнали се някога сред човечеството. Типове като доктор Пон — отчуждени от обществото психопати, и… подобни на Кал Тремон — пират и масов убиец.
— Крайно време е да пратим съобщение на Артур — каза докторът и закрачи към изхода на залата. Тръгнах след него. — Май много се забавихме с вас, а не бива да го ядосваме.
— Този Артур… С какво се е занимавал? Искам да кажа — във Външния свят?
— За да попадне накрая тук ли? — изкиска се Пон. — Е, подробности не са ми известни. Мисля, че е заемал много висок пост във военната йерархия на Конфедерацията. Може би генерал или адмирал. Доколкото си спомням, възпламенил атмосферата на някаква планета преди години. Изтребил няколко милиарда души, нещо такова. Все повтаря, че го нарочили за изкупителна жертва, защото свършил мръсната работа. Само това знам. Но е гадняр.
Нямаше как да не се съглася. „Изтребил няколко милиарда души…“
След — време щях да си припомня кой е бил магистър Артур. И също, че за доктор Пон броят на избитите имаше значение колкото няколко смачкани хлебарки.