Лилит: Змия в тревата
- Автор: Чалкер Джек Лоуренс
- Серия: Четиримата владетели на Диаманта #1
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Аргус
- ISBN: 954-570-034-3
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Лилит: Змия в тревата». Краткое содержание книги:
Единадесета глава
Избор на друг път
Магистър Артур дойде веднага и изобщо не ми се стори ядосан. Беше си студенокръвен и грубоват като преди. Вече се съмнявах дали принадлежи към човешката раса.
През следващия час обиколихме замъка, а аз се ориентирах по чудесно нарисуваната скица, дадена ми от магистъра. Целият комплекс бе изграден съвсем логично във формата на буква D, коридорите се простираха ветрилообразно от големите зали, стаите бяха свързани в задния полукръг от други коридори за прислугата. По протежение на всеки имаше жилища, складове, всевъзможни помещения, както и бани за общо ползване. Хората обитаваха стаи според положението си — повечето бяха за надзирателите, които вършеха същинската работа тук. Двата коридора встрани от главния водеха към апартаментите на магистрите, а централният, разбира се — към разкошните покои на господаря Тийл и най-близките му хора.
Както малко по-късно се убедих, на картата не бяха изобразени неизбежните тайни проходи и тунелчета между помещенията — а вероятно също под и над тях — като онази дупка, откъдето ме наблюдаваха. Не се учудих, но реших, че си заслужава да науча повече за тези трудно достъпни кътчета на замъка.
Навън имаше голямо оградено пространство, където бяха настанени любимците на магистър Артур. По-точно, около склона на хълма бе издигнато истинско укрепление с високи пешеходни мостчета и стражеви кулички, напомнящи примитивна крепост от древността. Докато обикаляхме замъка, магистърът си остана все тъй безразличен, суховат и официален, някак откъснат от света наоколо, ала внезапно ледените му очи светнаха.
— Не показваме това на всеки, но се налага да отида там за проверка. Защо пък да не дойдеш с мен!
„Това“ се оказаха стада от грамадни насекоми, каквито не бях виждал нито на Лилит, нито на друга планета. Още щом забелязаха Артур, множество служители от надзирателското съсловие се разтичаха и при влизането ни в грамадното укрепление тварите бяха грижливо подредени и ни очакваха. В затвореното от стените пространство тези застанали плътно едно до друго чудовища създаваха наистина страховито впечатление.
Огромните уки, както ги наричаха, всъщност бяха подредени почти във военен строй. Телата им бяха яркозелени, а коремите — белезникави. При дължина три, дори четири метра ги носеха шест могъщи, сгъващи се нагоре крака, а светещите овални очи от двете страни на дълъг хобот заемаха почти изцяло главите им. Под хобота се криеше неприятна на вид уста във формата на човка. Въпреки плавните очертания на телата стори ми се, че отдолу те имат здрави скелети, тъй че само привидно бяха лесно уязвими създания.
На всеки ук бе поставено седло между първия и втория чифт крака, с висока твърда облегалка и кръстосани ремъци, предпазващи ездача от падане. Сред бойците, носещи еднакви черни панталони и ботуши, имаше и мъже, и жени, но всички изглеждаха издръжливи и дисциплинирани. Около седлата бяха прикрепени различни вещи, несъмнено оръжия — от пики и тояги до подобия на въздушни пушки. Бяха разположени така, че ездачи да ги достига лесно.
— Внушителна гледка — казах на магистър Артур (и изобщо не се шегувах). — Приличат ми на армия, по-точно на тежка кавалерия. Не очаквах, че се нуждаете от войски на тази планета.
Артур се ухили.
— О, нуждаем се и още как! Нали разбираш, за да се издигнеш, почти винаги се налага да убиеш някого, като приложиш по-голяма сила от него. Хайде сега, ти ми кажи — ако беше на мястото на господаря Тийл, щеше ли да позволиш едва ли не всеки ден да те предизвиква поредният нахалник, въобразил си, че ще те очисти? Не, разбира се. И останалите рицари не го допускат. Но какво получават в замяна? Поклони от подлизурковците и административни главоболия. Вероятно има стотици магистри, надарени значително повече от рицарите, дори от херцога, дето просто не искат да се занимават с тяхната работа. Но има и предостатъчно такива, които ламтят да им я отнемат. Затуй съм натоварен с грижата да направя малко по-трудно едно предизвикателство срещу господаря на това имение. Би могъл да си мислиш, че съм полицай. А ако някой рицар се полакоми за нещо, притежавано от друг, те имат възможност да влязат в пряк двубой, но или единият накрая ще, пукне, или само ще си хабят силите в равна схватка. Няма голяма полза. Ето защо си правим по някоя битка от време на време. Който желае да получи нещо от това имение, или трябва да се пазари много любезно, или да се бие… и тогава намираме занимание на войските.