Отровни думи [bg]

— Беше дълъг ден. Явно е объркан.

— Хмм — изсумтя замислено мъжът и излязоха от обора. — Как се казва?

— Гръм.

— Гръм — повтори Марк, за да усети как му звучи името. — Гръм! — изрече още веднъж, но този път повиши глас, все едно язди жребеца и го смушква да тича в галоп.

Карол ги посрещна на вратата на кухнята.

— Е — обърна се към сина си, — как са конете? Как е Марк?

— Добре съм, благодаря — погледна я недоумяващо той и прие напитката, която възрастната жена му подаде. — А Керъл как е?

Зад него Доминик размахваше ръце като пощуряла към свекърва си, която тъкмо се бе разсмяла и се канеше да каже нещо, но видя жестовете на снаха си и се спря.

— Добре. Харесват ли ти конете?

— „Харесвам“ е силна дума, а и „коне“ — също.

— Ще мине малко време, докато свикнем едни с други — намеси се Доминик. Взе чашата скоч от Керъл и отпи голяма глътка. Тримата излязоха в градината.

Докато жените си приказваха — повече приятелски, отколкото като свекърва и снаха, Марк се загледа в цветята, във вековните дървета, в прясно боядисаната бяла ограда и в полето, което се простираше отвъд. Скоро конете, или каквото там бяха, щяха да са навън и да пасат.

Марк отново изпита онова чувство на празнота, онова леко разкъсващо усещане, което съпровождаше разширяването на бездната.

За Доминик бе болезнено да изостави Монреал, а на майка му ѝ беше трудно да си тръгне от град Квебек. И двете се разделиха с приятели. А Марк се бе преструвал, че му е тъжно, бе отишъл на всички прощални събирания с думите, че близки и познати ще му липсват, но всъщност не се чувстваше така наистина.

За да му липсват, трябваше да са били част от живота му, а те не бяха. Спомни си онова стихотворение на Киплинг, което баща му обичаше и го учеше да рецитира. По-точно онзи стих: „Ако зачиташ всеки, но не лазиш“72.

Над четиридесет и пет години Марк бе зачитал всеки, но нито един не бе достоен да му стане достатъчно близък.

Имаше куп колеги, познати, другари. Беше емоционален комунист. Всеки заслужаваше поравно внимание и зачитане, но никой — повече от това.

„И главно, сине мой — ще бъдеш Мъж!“ — така завършваше стихотворението.

Но заслушан в тихия разговор наблизо и загледан в тучните, безкрайни поля, Марк Жилбер си задаваше въпроса дали това е достатъчно. И дали изобщо е вярно.