Отровни думи [bg]

— Е, и?

Беше много трудно да се провежда разпит през три пръста олющено дърво.

— Може ли да влезем? Бихме искали да поговорим за Оливие Брюле.

Отвори им възрастна жена, дребна на ръст и слабичка. Погледна ги гневно, обърна се и бързо се прибра обратно в къщата. Гамаш и Бовоар я последваха.

Обзавеждането вътре отговаряше на представите на Жан Ги. Доколкото въобще можеше да се говори за обзавеждане. Изглежда, поколения наред бяха окачвали по стените разнообразни вещи по реда на пристигането им и така бяха създали хоризонтална разновидност на археологически разкопки. Колкото по-навътре в къщата навлизаха инспекторите, толкова по-нова изглеждаше украсата. По избелелите тапети с флорални мотиви се редуваха сухи цветя в рамки, ламинирани подложки за хранене, разпятия, картини с Исус и Дева Мария и… разбира се, лъжички.

— Чай? — Старицата вдигна чайника от печката. Бовоар отказа, но Гамаш прие. Жената донесе чаши за всички. — Е, кажете.

— Разбрахме, че Оливие е купил мебели от вас — започна младият мъж.

— Не просто някакви. Купи ги всичките. Слава богу. Плати ми повече, отколкото би дал някой друг, макар че децата ми може да са ви разказали различна история.

— Още не сме говорили с тях — уточни Бовоар.

— Нито пък аз, откакто си разпродадох нещата — призна възрастната домакиня, но това като че ли не я притесняваше. — Алчни са. Всичките до един. Чакат ме да умра, за да си получат наследството.

— Как се запознахте с Оливие? — попита младият инспектор.

— Един ден се появи на вратата ми. Представи се. Интересуваше се дали имам нещо за продаване. Първите няколко пъти го изпъдих — усмихна се старицата, докато си припомняше. — Но имаше нещо в него. Продължи да идва. Затова накрая го поканих да влезе само за един чай. Започна да ме посещава горе-долу веднъж в месеца, пиехме чай и после си тръгваше.

— Кога решихте да му продадете вещите си?

— Ще стигна и дотам — сопна се бабата. Бовоар осъзна колко много усилия е хвърлил Оливие, за да се добере до тези мебели.

— Имаше една особено дълга зима. С много сняг и студ. Затова си казах: „Да върви по дяволите всичко, ще разпродам нещата си и ще се преместя в Сан Реми, в онзи нов старчески дом.“ Така и казах на Оливие. Заедно обиколихме къщата. Показах му всички боклуци, които бяха останали от родителите ми. Стари шкафове и скринове. Чамови грамади, боядисани в убити цветове — синьо и зелено. Опитах се да остържа боята от някои, но напразно.

Бовоар чу как началникът му си поема рязко въздух, но това бе единственият намек за болката, която явно го бе жегнала. Прекарал беше толкова много години покрай Гамаш, че знаеше за страстта му към антиките. Разбрал бе, че да свалиш стара боя е като да одереш нещо живо. Не биваше да се прави в никакъв случай.