Дъщерите на Костотрошача [bg]

Когато се чу да изрича всичко това, Бетани се почувства още по-силно принудена да напусне града и да започне наново, този път с хора, които не я ценят само по задължение.

Бяха я изоставили дори онези, които имаха задължения към нея.

Постепенно втренченият строг поглед на Селин омекна.

— Реагираш пресилено — каза тя.

На какво? Бетани не зададе този въпрос, понеже внезапно се разчувства твърде силно заради собственото си безизходно положение.

— Наранена си.

— Очевидно.

— От него — процеди майка й през зъби. — От онзи откачалник, който избяга. Мразя го.

— Не обвинявай съпруга си за всичко…

— Бивш съпруг.

— Може и да е пълен загубеняк, но и на теб не ти пукаше особено.

— Как можеш да го кажеш?

— Знаеш как, майко. За теб беше само игра. Просто изкупваш вината си, задето вече искаш да ти се махна от главата.

В мига, в който го изрече, Бетани се убеди, че думите й са истина. А от това положението й стана още по-безизходно. И двамата й родители я мразеха. Ню Йорк наистина беше единствената й възможност.

— Искаш да се махна, нали?

Колебанието на Селин потвърди подозренията й. Отиде до бюфета и извади чаша за червено вино.

— Не знам, Бетани. Седиш тук, говориш ми тези работи и аз просто не знам какво да си мисля. Може би наистина ще бъде по-добре.

Това последно потвърждение преряза гърдите на Бетани и предизвика изненадваща болка.

— Собствената ми плът и кръв не ме иска — каза тя. — Мразя те, майко, мразя те толкова, колкото мразя и баща си.

Селин се завъртя и хвърли чашата в мивката, където тя се разби на парченца.

— Безочлива малка глупачка! Ти дори не си наша плът и кръв!

Бетани примигна.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти… ти си осиновена.

Сърцето й застина в гърдите. В очите й бликнаха сълзи. Осиновена ли?!

— Как така?

— Взехме те още като бебе. Аз не мога да имам деца. — Горната устна на Селин трепереше. — Видя ли какво ме принуди да ти кажа?

Вече всичко й се изясни. Защо баща й беше заминал. Защо Селин никога не беше проявявала обич към нея. Тя дори не беше тяхно дете!

Ала не знаеше какво да прави с тази информация. Чувстваше се толкова уязвима и объркана, докато се взираше над плота към Селин, в чиито изцъклени очи се четеше съжаление заради стореното.

Жената, която допреди минутка беше майка на Бетани, се обърна и си наля още една чаша червено вино. Тя имаше право. Бетани беше само на шестнайсет, а нито едно шестнайсетгодишно дете не бива да се изправя пред такъв живот.

Как така въпреки всички автомобили, дрехи и къщи, които притежаваха, не бяха удовлетворили основната си човешка потребност — не се обичаха?