Дъщерите на Костотрошача [bg]

— Не си се провалил, разбира се — увери го отец Хортънс.

— Не, отче, не съм. — Вече десетки пъти го бяха обсъждали. — Но всъщност съм.

— Не повече от половината други бащи в страната.

— Да, както често изтъквате. Не казвам, че не ми помага. Милиони, стотици милиони деца растат без баща. Има култури, в които бащата е много по-откъснат от детето, отколкото е при нас. През епохата на патриарсите, по време на война, на раждането на нации… разбирам го. Но да те отхвърли собствената ти дъщеря…

Повървяха мълчаливо известно време.

— Беше мъчително преживяване.

— И ще трябва да живееш с него до края на дните си — каза отецът. — Но вече отново намираш себе си и това е важното.

— Да, вероятно.

— Фактът, че си в състояние толкова свободно да разговаряш за всичко това, е достатъчно добър признак.

Райън кимна. По устните му се плъзна усмивка, когато си спомни как седемгодишната Бетани беше оповестила, че той е по-умен от президента, понеже той не умеел да чете мислите на хората, а Райън умеел — имайки предвид вид нейните мисли, разбира се.

— Размисли ли над последния ни разговор? — попита отецът.

— Да.

Хортънс му беше предложил да се върне на работа на половин ден, тук, в страната. На временен договор. Ако Райън насочеше мислите си в познатия коловоз, щеше да се възстанови по-бързо.

— И?

— Мисля, че вероятно имате право. Стига да съумея да се изолирам от някои задължения. Няма да съм в състояние да гледам снимки на невинни жертви.

— Това може да се уреди по мое нареждане.

Мисълта да възобнови флотския живот, който прекрасно познаваше, му действаше успокоително.

— Ще ми трябват една-две седмици да си подредя нещата.

— Добре, няколко седмици. Смятай ги за продължение на сегашната си терапия.

Райън си пое дълбоко дъх през носа, усети свежия мирис на трева, разпенена от косачката — последното косене на парка вдясно от тях преди зимата.

— Стига да не е в Остин…

— В Сан Антонио. Естествено, ще се наложи да се пренесеш там.

— След още няколко седмици, защо не? И бездруго Уейко никога не ми е допадал особено.

— Ще се върнеш като офицер от командването. Ще ти назначат друг психолог, но може би така е по-добре.

Тази мисъл притесни Райън.

— Може би.

Зарязаха темата и се заговориха за колежанския футбол, по който отец Хортънс беше много запален. Беше предложил да заведе Райън на два различни мача, но мисълта за пътуване до Остин идваше на Райън малко в повечко през онези мрачни дни. Пък и не беше особено запален по футбола. И тълпите от зрители… целият се разтреперваше, като си ги представи.

Днес обаче би могъл да се възползва от такова предложение.