Дъщерите на Костотрошача [bg]
- Автор: Деккер Тед
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Ергон
- ISBN: 978-954-9625-58-5
- Переводчик: Надежда Иванова Розова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Дъщерите на Костотрошача [bg]». Краткое содержание книги:
„Тед Декър е истински майстор на трилъра и „Дъщерите на Костотрошача“ е блестящо доказателство за това!“ Нелсън Демил, New York Times bestselling author
„Този роман не просто ти влиза под кожата — историята се загнездва в душата ти и заживява там, събуждайки болка и възхищение. Брад Мелцър, New York Times bestselling author
„Дъщерите на Костотрошача“ е истински „тур дьо форс“ на съспенса, който изисква да бъде прочетен на един дъх!“ Джеймс Ролинс, New York Times bestselling author
Ами ако се случеше да попадне на Бъртън Уелш или на Селин? Ами на Бетани?
Коремът му се сви при тази мисъл.
Отец Хортънс го придружи по стълбите до апартамента му на втория етаж.
— Ще развъртя телефоните и ще приготвя необходимите документи.
Беше изчакал чак досега, за да извади плика от джоба си.
— Отче, бихте ли ми направили една услуга? Съзнавам, че искам прекалено много, обаче…
— Бетани ли?
Кимна, стиснал в ръка плика без адрес.
— Да.
— Знаеш, че не мога.
— Да, съдебната възбрана. Но не бихте ли могли просто да й го подхвърлите в училище, да накарате портиера да го пъхне в шкафчето й… каквото и да е. Това означава много за мен.
Отец Хортънс пое с две ръце ръката, стиснала плика.
— Виж, знам колко отчаяно ти се иска да се свържеш с нея и да й обясниш, и съм убеден, че ще имаш такава възможност. Обаче е прекалено рано. А и ще бъде нарушение на съдебна заповед. Ако Бетани или бившата ти съпруга съобщят за такава директна връзка с теб…
— Няма да бъде с мен!
— Писмата от…
— Снимка е, не е писмо.
Хортънс се намръщи и сведе поглед към плика.
Райън му обясни, докато все още имаше възможност:
— Само една снимка, не съм написал нито ред. На снимката сме двамата с Бетани на деветия й рожден ден. Няма да има доказателства, че снимката е от мен.
— На какво се надяваш в замяна?
Райън притисна плика в ръцете на свещеника и ги побутна надолу.
— Просто ще знам, че съм в мислите й. Това е моят начин да загърбя всичко. Ако знам, че тя има нещо, с което да ме помни, нещо, което ще знае, че е от мен, нещо, което да й показва, че мисля за нея… само за това ви моля.
— И ще оставиш всичко зад гърба си?
— Да, така мисля. Не, сериозно, трябва ми нещо символично като това… за да направя следващата стъпка, нали разбирате?
— Кой знае защо се съмнявам, че ще успееш да прекрачиш собствената си дъщеря.
— Но има смисъл, съгласете се. Нуждая се от такъв знак, от указателна табела, която да ме уверява, че съм направил всичко по силите си.
Отец Хортънс огледа белия плик.
— Струва ми се, че разбирам.
— Освен това едва ли една снимка влиза в така нареченото от съда „писмено общуване“.
— Добре. Всъщност днес следобед имам среща в Остин. Може би ще успея да се отбия в училище „Сейнт Майкъл“.
— Благодаря ви, отче. — Райън стисна ръката на свещеника и силно я разтърси. — Много ви благодаря. Наистина, нямате представа колко много означава това за мен.
Хортънс взе плика и го пъхна в джоба на сакото си.
— Добре, ще се видим следващата седмица.
Райън кимна, обзет от приятно облекчение.
— Да, следващата седмица.
16
Алвин Финч прекара деня под душа, после се маза с крем и се стараеше да запази спокойствие за предстоящата нощ. Очакването беше винаги такова, преди да им счупи костите. Този път обаче беше различно.
Отложеното с две години удовлетворение тихомълком задълбочаваше нуждата му и сега, когато беше взел решение, тя вече беше много по-силна, отколкото беше способен да проумее. Как е възможно човешкото съзнание толкова пламенно да копнее за нещо? Винаги бе съзнавал собственото си превъзходство над масата хора, които се хранеха като стадо овце с обществената плява на самоугаждането. Сега му се струваше, че е станал като жертвите си, макар да беше способен да потуши собствения си копнеж за лично удовлетворение.
От друга страна, той стоеше над тях, като техен господар и божество. Той беше техният Сатана, предрешен с овча кожа, който се движеше сред тях всеки ден, без да предизвиква ничии подозрения.
Този път беше различно и заради това, че имаше различни планове.
В четири часа Алвин, който беше и Костотрошача, излезе от апартамента си, качи се на пикапа си форд F-150, запъти се към шосе I-35 и подкара на юг към Остин.
Едно нещо Алвин презираше, всъщност две ненавиждаше повече от смъртта.
Всякакви журналисти и драскачи, понеже те знаеха много по-малко, отколкото предполагаха думите им.
Автомобилите миникупър, понеже приличаха на женски буболечки. Мразеше буболечките, тъй като ги привличаше лосионът „Нокзима“ заради хранителните съставки, а жените ненавиждаше, което превръщаше женските буболечки в доста противна комбинация.