Другият [bg]

Само тези четирима. Плюс останките от семейство Питърсън. Около шест Фред беше задрямал, но Оли непрекъснато се взираше в асансьора, в който бяха вкарали носилката с майка му, защото беше сигурен, че ако заспи, тя ще умре. „Не можахте ли поне един час да бдите с Мен?“ — бе казал Исус на Петър — чудесен въпрос, на който няма отговор.

В девет и десет от асансьора слезе лекарят, с когото бяха разговаряли малко след като бяха дошли в болницата. Носеше синя туника и панталон, синята му операционна шапка, украсена с танцуващи червени сърчица, беше мокра от пот. Изглеждаше капнал от умора и като ги видя, рязко се извърна, сякаш му се дощя да избяга. Реакцията му подсказа на Оли какво се е случило. Искаше му се да не буди баща си и сам да понесе първия удар, но нямаше да е редно. В края на краищата татко му беше познавал и обичал майка му по-дълго, отколкото беше живял самият той, Оли.

— А? — промърмори Фред, когато синът му го разтърси за рамото. — Какво?

После видя лекаря, който свали операционната си шапка и отдолу се показа сплъстената му от пот кестенява коса.

— Господа, за съжаление госпожа Питърсън почина. Положихме всички усилия да я спасим и отначало се надявах, че ще успеем, но пораженията бяха твърде тежки. Искрено съжалявам.

За миг Фред втрещено го изгледа, после изкрещя. Къдрокосата тийнейджърка отвори очи и се втренчи в него. Болното детенце се притисна до майка си.

„Съжалявам, е думата на деня — помисли си Оли. — Миналата седмица бяхме семейство, сега сме само двамата с татко. Да, това е думата, «съжалявам». Единствената, няма друга.“

Фред беше притиснал длани до лицето си и ридаеше. Оли го прегърна и го притисна до себе си.