Край Бизоновото езеро

В следващия миг канадецът се появи отново над повърхността на водата. С един скок стъпи здраво на острова, който започна да се върти бавно около себе си, после се плъзна полека по течението. Силните ръце на титана бяха прерязали с ножа грамаден корен, забил се дълбоко в коритото на реката.

— Слава богу — извика той, — беше страхотно напрежение! Но ние плаваме!

— Далеч от вечните ловни полета на тези червенокожи нехранимайковци! — допълни Пепе.

Водата се разбиваше без шум, салът се подчиняваше и те бавно напредваха.

Тримата мъже бяха спокойни, а наоколо цареше дълбока тишина. Измина доста време. Внезапно пред тях се появи светлина, която ставаше все по-голяма и като че гореше точно по средата на реката.

— Санта Лаурета, какво е това? — изплаши се Пепе. — Не е възможно все пак да е брандерът!

Големия орел не отговори. Той бе впил очи в огъня, като направляваше с кормилото сала.

— Това е стражеви огън на брега — определи после.

— Ама той гори насред реката — възрази Фабиан.

— Тя прави завой.

— Карай по течението! — настоя Пепе. — В противен случай отиваме право към брега и огъня!

— Течението е толкова силно, че съм принуден да го следвам, ако не искам да строша кормилото или да оставя сала да се разпадне.

Огънят, който преди малко се бе появил в мъглата, сега се увеличи и освети един индиански страж, изправен и неподвижен.

Дълга бизонова грива покриваше главата на индианеца, над която имаше украса от пера.

За щастие мъглата бе твърде гъста, за да забележи апачът тъмната маса на острова, плаващ кротко по реката.

Изведнъж дивакът изправи наведената си глава, сякаш нещо му подсказа, че дързостта и уменията на враговете ще измамят неговата бдителност.

— Дали типът храни някакво подозрение? — промърмори канадецът.

— Еех, пушката е твърде шумна, но ако имах лък и стрела, щях да изпратя на оня свят тоя човекобизон, където ще може да си стои на вахта колкото си ще.

Индианецът забучи копието в земята, наклони се напред и сложи длани над очите си, за да ги заслони от пламъците.

Сърцата на тримата затупкаха, едва се осмеляваха да дишат. Видеше ли ги дивакът, бяха изгубени.

Индианецът беше страховита и грозна гледка.

— Дали дяволският синковец ни забеляза? — попита Пепе.

— Не. Но ще ни забележи, ако… ох, слава богу, извъртаме се. Ако искаш да запомниш тая муцуна, Пепе, то погледни я още един път, защото мъглата ей сега ще погълне нехранимайкото.

И действително, светлината скоро изчезна така бързо, както бе изплувала пред тях и от този момент те заплаваха, без да им се мерне нещо особено пред очите.

— Това е бил последният лагерен огън — рече Боа роз. — Пепе, издърпай два-три здрави клона — сега двамата можете да удвоите с гребане скоростта ни.