И за Америка като за Америка
- Автор: Семов Марко
- Год: 1991
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Пейо К. Яворов»
- Жанр: Публицистика
Электронная книга - «И за Америка като за Америка». Краткое содержание книги:
… Имах един чичо. Беше от най-бедните в селото. Когато съм писал тук-таме, че по нашия край имаше хора, на които през ушите човек вестник може да чете, него съм имал предвид. Свит, мълчалив човечец… Ала като го почерпеше някой в кръчмата, като светнеше една-две ракии, от него по-голям в селото нямаше… Та сега, като отпивам от водката, като гледам момичето отсреща, което е разредило една чашка уиски, като усещам как чашата в ръката ми подменя кръвта, си мисля, че е вярно, дето казват, че кръвта вода не ставала. Но че водката става кръв, съмнение няма.
Открехвам полека-лека приказката. Иде ми езикът в устата вече, усещам го, че се разшава. Вратата, от която излезе това чудно създание, се отваря пак — още едно момиче, не е от същата класа, но то пък е силно в усмивката. Още попълнения се появяват: двама млади индийци. Те са със своите си индийски шапки — вили и повивали отгоре си плат за десетина ризи. Сядат и също вземат чаша. И те са по водката. Най-после да попадна на европейци. Ха сега да ударим чашите, ха по едно «наздраве» да кажем… Че като ми дойде едно вдъхновение… Та Радж Капур, та Рита, та «Бродяга», че «Два акра земя», че «Господин 420»… С всичкото таза познание за индийската култура направо ги сащисах… Единият от тях запя мелодийката от «Бродяга», като си опомни, че била от «Два акра земя». Не е, казвам, не е оттам песента. Тя е друга… И даже я затананиках… Хубава работа, казва хубавицата и се смее. Европейците повече от нас знаят песните ни…
— Тоя филм мина оттук за малко — заоправдава се певецът…
Още ги сащисвам с познания за Индия: Тач Махал, Агра, Мъртвият град, Червената крепост, милионерите Тата… Какво си мислят те?
Какво си мислят точно, не разбрах, но със сигурност разбрах, че моите познания не само не ги сащисват, но не ги и толкова интересуват. А на мене един от тях да ми каже нещо хубаво за някой от световноизвестните български режисьори, един да ми спомене Варна, одма сълза ще прокапе от окото ми…
— Ние не сме били в Индия — казва хубавицата и аз събирам очи… — Татко беше няколко пъти…
— Че как…
— Ами ние сме американци — запява същата, вече позната ми песен момичето…
— А Индия — бия право в националната цел.
— Ние обичаме Индия — казва момичето, — аз все се каня да отида там… Даже вече говорихме с годеника ми…
Казва годеника ми и част от милата ганьовско-албертосардиевска наивност се попилява на секундата в душата ми… Момичето скача и донася снимката на годеника си. Знаех си, че е някакво прасе. На хубавите жени мъжете винаги са били подлеци или прасета… Че и с очила на всичко отгоре. Също индиец… И всички тия тук, наоколо, индийци… И той бил лекар, като баща й. И около мен тия също са лекари. И техният баща. И дядо им… И на домакинята, която още не се появява, баща й…
— Виждам — казвам, — че пазите традициите си!
— Това е прието в Америка — в къщи човек може да пази спомените от дедите си, тук свободата е пълна. Ние всичките сме сикхи, навярно и внуците ни ще останат сикхи, ние спазваме често обичаите на нашата национална кухня. Затова и нашият готвач е индиец — това, което са забравили бащите ни, дедите ни, ето, той го припомня…
— Тази вечер вие ще опитате националната кухня…
Бащата, един възрастен, вече шейсет-седемдесет годишен индиец, дойде със закъснение. Със запознаването той се включи в разговора. Направи го със същата непринуденост, с която си поиска чаша бяло вино.
— В Америка всички хора са равни — каза той. — Равенството е заложено в конституцията — тя е, която обединява всички народи и народности и ги прави американци. Тя и правилата на живота…
— Кои правила — питам — най-вече ви правят американци?
Човекът поглажда брадата си, бавно, без да бърза, отпива от чашата е бяло вино и като преценява, че вече е време за отговор, казва:
— Всеки е свободен да прави всичко, стига да не нарушава конституцията и да не пречи на другите хора да правят същото… Ако ме разбирате — това е правилото номер едно… Спазва се като най-свят закон на тази земя… Установено още от Линкълн…
— А конкуренцията — казвам аз, подготвен до немай-къде от литературата, която съм изчел по въпроса.
— Конкуренцията е само начин, по който човек се показва и доказва кой е и какъв е. Важното е условията за всички да са равни…
— Но те не могат да бъдат равни за всички. Ето, вашата дъщеря не може да бъде равна с едно момиче от бедно семейство. Началният старт е различен…
— Не съвсем — казва той. — В Америка не е прието родителите да обезпечават децата си. Това е най-лошият урок, който може да им се даде. Децата започват да работят самостоятелно още докато са в университета. Деветдесет процента от студентите се самоиздържат… И много рано заживяват самостоятелен живот… И много рано научават правилата му… Който не умее да се бори, тук пропада. Който не спазва правилата на борбата — също…