Грешница на любовта
- Автор: Смит Барбара Доусон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Долчинков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Грешница на любовта». Краткое содержание книги:
Керн се страхуваше точно от това. Той знаеше, че трябва да се концентрира върху въпросите, свързани с престъплението, но му се искаше да разбере нещо повече за миналото на Изабел.
— А ти — обърна се той към Диана, — съгласна ли с това описание на Аврора?
Диана прокара нокти по кафявия копринен халат, който беше облякла.
— Аврора не искаше дъщеря й да израсне край мъжете, които идваха тук. И аз не мога да кажа, че я обвинявам за това. — Тя огледа графа и нацупи враждебно пълните си устни. — Твърде много развратници си падат по малки момиченца. Мъже като вас предпочитат да орат ново поле.
Той едва ли щеше да се стресне повече, ако тя го беше сритала. Досега той не бе мислил за Изабел като за малко момиче, израснало в компанията на проститутки и без никакви други роднини. Но коя версия за миналото й беше вярната? Дали Аврора беше лоша майка, която бе пренебрегвала дъщеря си, или заслужаваше похвала за това, че беше изпратила Изабел в провинцията? Керн беше по-склонен да приеме второто, въпреки че му се струваше възмутително да изпитва възхищение от една куртизанка.
Като внимаваше да не издаде по никакъв начин мислите си, той заобиколи жените и нарочно привлече внимателния поглед на Мини.
— Казваш, че Изабел фантазира. Но късно през нощта, в която Аврора се е разболяла, ти самата си видяла някакъв мъж да влиза в стаята й.
— Да, но това не беше нещо необичайно.
— Можеш ли да го опишеш?
— Не, милорд. Вече минаваше полунощ и беше толкова тъмно, че само го зърнах, но това ми беше достатъчно да разбера, че е клиент. Тогава не ми направи впечатление. Аврора не обичаше да я безпокоят.
Той се обърна към Диана.
— Ти видя ли този мъж?
— Не мислите ли, че вече щях да съм казала, ако го бях видяла? — Тя разтърси огненочервената си коса. — Бях си легнала, ако толкова много ви интересува.
— Сама?
— Да. Всички мъже са свине и затова гледам да забавлявам колкото мога по-малко. — Тя сви устни и Керн осъзна откъде Изабел бе придобила презрението, което изпитваше към благородниците.
Той наблюдаваше внимателно двете жени.
— Някоя от вас знае ли къде са скрити мемоарите на Аврора?
Диана сви рамене.
— За това трябва да питате Изабел.
Мини се намръщи и поклати глава.
— Предполагам, че книгата е у нея. Според мен е наистина глупаво да преследва тези господа само защото Аврора си е мислила, че е била отровена.
— Никой ли не се е опитал да открадне мемоарите? — попита Керн.
— Да ги открадне?
— Да. Струва ми се странно, че някой може да е убил Аврора, за да й попречи да ги издаде, а след това си е тръгнал без книгата.
Мини се почеса по главата.
— Досега не съм мислила за това. Но дневникът не беше открит в продължение на месеци. Може би той го е търсил, но не е успял да го намери.
— Може би. — Все пак това не беше достатъчно да успокои Керн. Нямаше ли убиецът да претърси цялата къща, за да открие дневника? И какво щеше да направи, когато си наумеше, че книгата е у Изабел?
Тази мисъл потресе Керн. Човек, който беше убил веднъж, нямаше да се поколебае да убие отново…
Диана кръстоса нетърпеливо крака.
— Това ли е всичко, милорд? Имам много работа, защото Кали и Изабел ги няма, а Пърси все още не се е възстановила.
— Да, много сме заети, за да седим на празни приказки — добави Мини и присви очи към графа. — Зелевата супа ще загори и какво ще ядем тогава за вечеря? Не можем да си позволим да хвърляме храна.
Значи това беше начинът.
Керн бръкна във вътрешния си джоб, извади два златни суверена и ги сложи през статуетката на някаква гола нимфа. Диана седна бързо и отегчението се изпари от лицето й. Мини се втренчи в парите и несъзнателно потърка палците срещу показалците си.
— Сега искам да ми разкажете всичко, което знаете за любовниците на Аврора — каза Керн.
Изабел пристигна на бала прекалено рано. Само няколко души стояха в приемната и говореха помежду си в очакване лорд и лейди Уилкс да се появят и да започнат да приемат гостите си. Икономът мина наблизо със сребърен поднос с бутилки вино. Прислужник с бели ръкавици пое наметалото на Изабел и палтото на госпожица Гилбърт.
— О, боже, не мисля, че трябваше да идваме сами — прошепна Гили. Тя допря носна кърпичка до устните си. — Трябваше да изчакаме лорд Керн да ни придружи.
Точно това Изабел искаше да избегне и затова бе тръгнала преди уговорения час.
— Глупости — възрази тя. — Няма нищо неприлично една дама и компаньонката й да отидат на бал.
— Но един джентълмен ще ни осигури защитата и кавалерството си.