Грешница на любовта
- Автор: Смит Барбара Доусон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Долчинков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Грешница на любовта». Краткое содержание книги:
Пламенността на думите му изненада Изабел и тя се зачуди дали тази реакция не показваше какво щеше да се случи, когато все повече и повече хора започнеха да научават историята за убийството на майка й.
— Не, не са глупости. Аз бях до майка си, когато тя почина, и знам.
— Нищо не знаете. — Той я изгледа хладно. — Ако такова престъпление наистина беше извършено, магистратът щеше да бъде уведомен. Вестниците щяха да отразят историята до най-малките подробности. Цял Лондон щеше да закипи от скандала.
— Истината беше записана в мемоарите на майка ми. Тя се заклева, че е била отровена от един от своите… бивши любовници. — По някаква необяснима причина Изабел се чувстваше длъжна да го убеди в правотата си и направи една стъпка напред. — Мама беше скрила книгата толкова добре, че успях да я намеря едва след като вече бяха минали месеци от смъртта й. Кой щеше да ми повярва тогава?
— Кой наистина? — Гласът на маркиза беше изпълнен с презрение. Той хвърли писмото върху писалището и започна да крачи напред-назад. — Само като си помисля, че Джъстин не е успял да ви затвори устата и да прекрати отвратителните ви обвинения тази сутрин. Ще трябва да си поговоря с него.
— Ако съм решила да намеря убиеца на майка си, това не засяга нито вас, нито него. Пък и можете ли да докажете, че лорд Реймънд не е човекът, когото търся?
Хатауей застина на мястото си, но Изабел остана с впечатлението, че в него се бореха някакви много силни чувства.
— Повече няма да слушам тези глупости. — Той посочи с пръст към нея. — Сега искам да ме чуете добре. Докато живеете в моя дом, ще се държите като дама. Няма да се мотаете из града като обикновена уличница, каквато сте, и да обвинявате висшестоящите в убийство. Ясно ли се изразих?
Изабел беше толкова шокирана, че можеше само да го гледа втренчено. След това тя успя да кимне, въпреки че отчаянието започваше да разрушава увереността й. Известно време се беше чувствала приета от маркиза като дама, която имаше същото социално положение като дъщеря му. Как бе могла да забрави, че това беше просто една илюзия? Истината беше, че и Хатауей като Керн я смяташе за натрапничка. За тях тя не беше по-добра от хлапето, което миеше съдовете в кухнята, или от коняря, който им чистеше конюшните.
Дявол да ги вземе всички благородници.
Въпреки унижението обаче тя не можеше да престане да мисли защо Хатауей бе изглеждал толкова разтревожен. Защо беше толкова пребледнял и потресен, сякаш му бяха нанесли страхотен удар? Защо в погледа му се криеше сянката на някаква мрачна емоция?
Внезапно Изабел осъзна истината.
Лорд Хатауей беше ужасен. Ужасен от това, че набожният му брат може би наистина беше извършил убийство.
— Убийство, друг път! — каза Мини. — Това са момичешки фантазии и нищо повече. Не знам какво повече мога да ви кажа, милорд.
На дневната светлина стаята изглеждаше съвсем вулгарно. Тапицерията на шезлонгите беше избледняла от слънцето. Върху един счупен тръстиков стол бе хвърлен някакъв шал. Върху тапетите имаше светли петна на местата, на които някога бяха висели картини.
Керн си помисли, че картините вероятно са били продадени, ако се съдеше по незавидното състояние на къщата и очевидната нужда от средства. При предишните си посещения в бордея не беше забелязал тези дефекти. Оскъдната светлина на свещите прикриваше доста недостатъци.
Дали Мини му казваше всичко, което знаеше? Той се вгледа внимателно в жената, която се беше настанила в един стол с висока облегалка. Ако не беше дълбокото деколте, което откриваше огромни гърди, тя спокойно би могла да мине за овдовялата леля на херцога. На шезлонга срещу нея се беше изтегнала Диана, която си играеше лениво с кичур огненочервена коса и зяпаше през прозореца.
Колкото по-скоро Керн решеше загадката около смъртта на Аврора, толкова по-бързо Изабел щеше да изчезне от живота му.
— Момичешки фантазии — повтори графът. — Значи твърдите, че Аврора не е била отровена?
— Кой може да знае това, освен Господ? — Мини сведе глава и въздъхна тежко. — Нищо чудно, че момичето е разстроено. Тя толкова много обичаше покойната си майка, въпреки че Аврора не го заслужаваше.
— Не разбирам.
— Майка й не й обръщаше голямо внимание. Тя беше още бебе, когато Аврора я изпрати на дойка в Оксфордшир. Дори след като порасна, Изабел идваше при нас рядко и за малко. Разбира се, аз ходех при нея, когато успеех да се намеря време. Все някой трябваше да се грижи за доброто на детето. — Мини се наведе напред, на лицето й беше изписана искрена загриженост. — Изпратете я обратно при нас, милорд. Не й позволявайте да продължава да се рови в тайните на хората. Това може да й донесе само неприятности.