Мъртви преди мрак
- Автор: Харис Шарлейн
- Серия: Sookie Stackhouse #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Ганева-Морисън
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртви преди мрак». Краткое содержание книги:
Суки Стакхаус е млада привлекателна жена, която живее в провинциално градче и работи като сервитьорка в местния бар. Това, което я отличава от другите хора, е дарбата й да „чува“ чуждите мисли. Тази способност е нейното проклятие. Съгражданите й я смятат за смахната, а любовният й живот е в пълен застой.
Тогава се появява привлекателният и загадъчен Бил Комптън. Суки не може да прочете мислите му, но усеща, че той е мъжът на мечтите й. Но Бил също носи своето проклятие — той е вампир. Въпреки че се опитва да заживее сред хората, той не може напълно да промени навиците си. Любовта им е обречена, но Суки решава да послуша гласа на сърцето.
Скоро обаче тя разбира, че не е лесно да обичаш някого, който е мъртъв преди мрак. Когато в градчето са извършени серия убийства, местните хора започват да подозират вампирите. Суки предчувства, че тя ще бъде следващата жертва на мистериозния убиец.
— Шерифът пак ме извика днес — произнесе ниско. Огледа се наоколо, за да се убеди, че никой друг не слуша, но този ден барът не беше особено пълен, понеже „Ротари клуб“ имаха среща в общинската сграда.
— Какво те пита? — Гласът ми бе също толкова тих.
— Колко често съм се срещал с Модет. Винаги ли съм зареждал бензин от мястото, където е работила. За кой ли път! Сякаш вече не съм му отговарял на тези въпроси седемдесет и пет пъти. Шефът ми губи търпение, Суки, и напълно го разбирам. Не съм бил на работа поне два дни, ако не и три, с тези разходки до полицейското управление.
— Май ще е по-добре да си наемеш адвокат — предложих смутено.
— И Рене това каза.
В този момент засякох погледа на Рене Ление.
— Какво ще кажеш за Сид Мат Ланкастар?
Сидни Матю Ланкастар — местен жител, предпочиташе уискито с лимон и имаше репутация на най-напористия действащ адвокат в общината. Харесвах го, защото винаги когато му сервирах в бара, се отнасяше към мен с уважение.
— Той е може би най-добрият ми шанс.
На Джейсън, като на всеки очарователен човек, никак не му се удаваше да изглежда кисел и неприветлив. Спогледахме се. И двамата знаехме, че адвокатът на баба е твърде стар, за да поеме случая, ако не дай си боже, въобще някога се стигнеше до арест.
Брат ми бе прекалено погълнат от мислите си, за да забележи каквато и да било промяна у мен, например, че вместо обичайната си тениска с кръгло бие бях облякла бяла с яка — заради яката. Арлийн не бе толкова разсеяна, колкото него. Наблюдаваше ме вече цяла сутрин и когато часовникът удари три следобед, бе почти напълно сигурна какво става с мен.
— Момиче, — обади се тя — ти май си палувала. Станах червена като божур. „Палувала“ звучеше доста несериозно отнесено към връзката ми с Бил, но пък не беше невярно предвид смисъла. Не знаех дали да си отворя устата и да кажа: „Не, правих любов!“, дали да си замълча, дали да й кажа, че не й влиза в работата, или просто да викна: „Да!“.
— О, Суки, кой е мъжът?
— Ъъъ, ами, той не е…
— Не е местен? Да не се срещаш с един от онези военни от град Босиър?
— Не — отвърнах колебливо.
— Сам ли е? Забелязвала съм го как те гледа.
— Не.
— Кой тогава?
Държах се така, сякаш се срамувам. „Изправи се, Суки Стакхаус! — казах си сурово наум. — Поеми отговорност“.
— Бил — отвърнах, надявайки се тя просто да каже: „А, да“.
— Бил? — произнесе Арлийн недоумяващо.
Забелязах, че Сам се е приближил към нас и слуша. А също и Чарлси Тутън. Дори Лафайет подаде глава през прозореца на бюфета.
— Бил — повторих, опитвайки се да звуча уверено. — Познаваш го.
— Бил Обърджуниъс ли?
— Не.
— Бил…
— Бил Комптън — уточни Сам тъкмо когато се канех да отворя уста, за да кажа същото. — Вампирът Бил.
Арлийн бе като поразена. Чарлси Тутън инстинктивно нададе писък, а Лафайет остана с отворена уста.
— Миличка, не можа ли да намериш някой обикновен мъж? — попита Арлийн, когато гласът й се възвърна.
— Никой обикновен мъж не ме е поканил на среща. — Усетих как кръвта нахлу в бузите ми. Стоях там изправена и не само се чувствах, но сигурна съм, и изглеждах дръзко.
— Но, мила… — обади се Чарлси Тутън с тънък детски глас. — Съкровище… Бил е… ъъъ… той има вирус.
— Наясно съм с това — отговорих, долавяйки остра нотка в тона си.
— Очаквах да кажеш, че излизаш с цветнокож, но ти май си доста по-напред с материала, а? — обади се Лафайет, чоплейки лака по ноктите си.
Сам не обели и дума. Само стоеше облегнат на бара, а устата му бе очертана от светла линия, сякаш хапеше устни отвътре.
Вторачих се в тях в отговор, предизвиквайки ги или да приемат факта, или да кажат каквото имат да казват.
Арлийн се обади първа:
— Ами, хубаво тогава. Но да внимава да се отнася добре с теб или ще си изпати.
Всички се разсмяха на това, макар и тихо.
— А и ще спестиш доста от храна — подчерта Лафайет.
Тогава само за секунда Сам развали всичко — цялото това скалъпено одобрение. Внезапно застана непосредствено до мен и смъкна яката на тениската ми.
Сред приятелите ми настана гробна тишина.
— По дяволите! — много тихо изрече Лафайет.
Погледнах Сам право в очите с мисълта, че никога няма да му простя стореното.
— Не си позволявай да докосваш дрехите ми — обърнах се към него, отстъпих крачка и вдигнах яката си. — Не се меси в личния ми живот.
— Безпокоя се за теб! Загрижен съм! — отвърна той, а Арлийн и Лафайет набързо си намериха нещо за вършене.
— Нищо подобно. Или поне не е единствената причина. Ти си повече от бесен. Само че чуй това, приятел — никога не си имал никакъв шанс.