Вълчето братство
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчето братство». Краткое содержание книги:
Радж Атън, владетелят на Индопал, се стреми да постави целия свят на колене, като унищожава безогледно всеки, който застане на пътя му.
Младият принц Габорн Вал Ордън успешно се противопоставя на Вълчия господар Атън. Но докато двамата се подготвят за решителна битка, армиите на един древен и неумолим враг извират от самите недра на Земята.
Върховният маршал се усмихна в таен триумф.
— Но защо, милорд? — попита той. — Защо ще ме гоните?
— Трябва ли да го изрека? — попита Габорн. — Виждам вината ти, написана в сърцето. Трябва ли да я изрека за твой вечен срам?
— Моля ви, направете го — отговори Върховният маршал. — Назовете моя грях и ще знам, че сте Земния крал.
— Не, няма да го назова — кипна Габорн, сякаш самата представа за видяното будеше погнусата му. — Тук има жени и ние сме на пир. Няма да го назова сега… нито никога. Но отказвам службата ти. Вън.
— Само истинският Земен крал би разбрал, че съм недостоен да живея — каза Върховният маршал, — и само един истински благородник би отказал да назове греха ми. Предложението ми все още е в сила. Предлагам ви службата си.
— Аз я отхвърлям — отговори Габорн.
— Щом не мога да живея в служба на вас — заяви Скалбейрн, — тогава ще умра в служба на вас.
— Така може би е най-добре — каза Габорн.
Върховният маршал Скалбейрн стана и прибра меча си в ножницата.
— Вие, разбира се, знаете, че Радж Атън се придвижва на юг, към сърцето на родната ви Мистария. Ще трябва да му се противопоставите, и то скоро. Вашите врагове биха искали да видят поражението ви.
— Знам — каза Габорн.
— Праведната орда се движи на юг. Ще се сражавам редом с тях, въпреки че ме мразите.
Когато Върховният маршал се обърна, за да напусне Хиърдън, в залата се бе възцарила гробна тишина.
Боренсон забеляза изражението на принц Селинор. Принцът беше килнал глава на една страна и беше изгледал с преценяващ поглед целия спектакъл.
И забеляза също така, че младият принц не посмя да предложи меча си.
Зелената жена
Ейвран летеше, без да спира да се озърта назад. Взираше се в далечината към крепостта и към зверомайстора Бранд за какъвто и да било признак, че нещата са се променили. Очакваше да види дим от горящите сгради или да чуе съдбовния гръм.
Но крепостта блестеше на утринното слънце, белият камък на кулите й просветваше както винаги, докато не се смали пред очите й и няколкото й високи кули не се превърнаха в бледо петънце на хоризонта. После бе погълната напълно от вдигащите се от низините облаци. Дори Ейвран да имаше очите на далекогледец, щеше да изгуби замъка сред мъглата.
Остана във въздуха с часове. Светът течеше под крилете на граака. В лицето й биеше хладен вятър, а слънцето стопляше хълбока и гърба й. Облаците продължаваха да се издигат в небето и някои се изопнаха нависоко, превърнаха се в кристални стълбове, в причудливи скулптури. Летенето в тях винаги бе погрешно, знаеше Ейвран. Бяха пълни с парчета смразен от вятъра лед, а въздушните течения наоколо им можеше да са опасни.
Дори да се доближиш до тях означаваше да усетиш ледената им захапка. Ейвран съжали, че не си носи кожените ръкавици, за да топлят ръцете й.
Присви се до врата на граака, да почувства топлината на тялото на Кожоврат и да се вслуша в тихия ритъм на дъха му, за да разбере, когато започне да се уморява.
На два пъти през деня беше позволила на Кожоврат да се спусне под мъглите и да отдъхне малко на земята. Граакът беше стар и лесно се уморяваше. Тя се боеше, че ако прекали с ездата, сърцето му може да спре от умора.
Докато летяха, планините Алкаир се смалиха и скоро се изгубиха в мъгла, а планините Брейс се надигнаха от облаците и се проточиха напред. Ейвран знаеше по име всеки връх и знаеше също така, че бързо се приближава към Карис, намиращ се точно зад една седловина на седемдесет мили напред. Съмняваше се, че ще стигне Карис до мръкване, и се надяваше само, че облачната покривка ще е тънка, за да може да види отгоре светлините на града.
Беше вече почти по здрач; Ейвран летеше със свит от глад стомах, устата й беше пресъхнала от жажда и не искаше да кара носачът й да търпи повече, отколкото бе способна да изтърпи сама. Беше се притиснала плътно до врата му, слушаше тихото и ритмично туп-туп, туп-туп на сърцето му и се чудеше дали да не му позволи отново да отдъхне.
Беше се разсеяла в може би най-важния миг в живота си. Защото тъкмо тогава зелената жена се спусна като комета от безоблачното небе.
Ейвран чу безсловесен вик — разкъсаш, слуха вой — и вдигна очи. Небето над нея беше съвършено синьо, като яйце на червеношийка.
А от небето падаше зелена жена.
Ейвран я зърна едва на двеста разкрача разстояние. Жената се премяташе презглава, гола като новородено бебе. Беше висока, тънка, ребрата й ясно се четяха под малките й гърди. Косата й и космите между краката й бяха с цвета на борови иглички, докато кожата беше с по-нежен оттенък, почти с цвета на човешка плът.