Ресторант „На края на Вселената“
- Автор: Адамс Дуглас Ноэль
- Серия: Пътеводител на галактическия стопаджия #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Саркис Асланян
- Жанр: Юмористическая фантастика
Электронная книга - «Ресторант „На края на Вселената“». Краткое содержание книги:
— Проблемът при продължителни пътувания като нашето — продължи Капитанът — е, че човек в последна сметка започва да разговаря предимно със себе си, а това е ужасно скучно, защото половината от репликите ти са предварително известни.
— Само половината ли? — попита Артър учудено.
Капитанът се замисли секунда-две.
— Да, горе-долу половината, струва ми се. Както и да е… къде ми е сапунът?
Заопипва из ваната и го откри.
— Да, както и да е — продължи той. — Идеята беше, че в първия кораб, кораб „А“, ще бъдат всички велики ръководители, учените, знаменитите хора на изкуството, с една дума, преуспелите; а с третия, кораб „С“, трябваше да тръгнат всички онези, които вършат истинската работа, хората, които произвеждат, създават благата; с кораб „В“ — т.е. с нас — тръгнаха всички останали, тези от сферата на услугите, нали разбирате.
Усмихна им се блажено.
— И ние бяхме първите, който изпратиха — завърши той и започна да си тананика една весела песничка за баня.
Веселата песничка за баня, която беше написана специално за него от един от най-интересните и плодовите композитори на забавна музика (понастоящем спящ в трюм номер тридесет и шест, на около деветстотин ярда зад тях), запълни паузата, в която иначе щеше да настъпи неловко мълчание. Форд и Артър запристъпваха от крак на крак и правеха отчаяни опити да не срещат погледите си.
— Ъъъ… — най-сетне продума Артър — какво по-точно й имаше на вашата планета?
— О, както казах, тя беше обречена — отговори Капитанът. — Щеше да се блъсне в слънцето или нещо подобно. Или пък Луната щеше да се блъсне в нея. Нещо от този род. Във всеки случай заплашваше я нещо страшно.
— О — неочаквано се обади първият офицер, — аз пък си мисля, че се очакваше нашествие от грамадни, дълги дванайсет фута месоядни пчели. Не беше ли това?
Вторият се обърна рязко към тях. В очите му гореше онази студена, сурова светлина, която идва само след дълги и търпеливи упражнения.
— Съвсем не! — изсъска той. — Командирът на моята част ми каза, че цялата планета е застрашена от непосредствената опасност да бъде изядена от един огромен астрокозел мутант!
— О, така ли… — каза Форд Префект.
— Да! Едно чудовищно изчадие от глъбините на ада с остри, дълги десет хиляди мили зъби, с дъх, от който океаните завират, с нокти, способни да изтръгнат континентите, с хиляди жежки като слънцето очи, с широки един милион мили челюсти, изобщо един звяр, какъвто никога… никога… ама никога не сте…
— И успяха да ви убедят, че именно вашата група трябва да тръгне първа, така ли? — запита Артър.
— О, да — каза Капитанът, — всички ни уверяваха, според мен много учтиво, че за да имат останалите висок дух и самочувствие, много е важно да знаят, че ще пристигнат на планета, където ще могат да се подстрижат прилично и където телефоните ще бъдат добре почистени.
— О, да — съгласи се Форд, — разбира се, че е много важно. А другите два кораба, ъъъ… те дали са тръгнали след вас?
Известно време Капитанът нищо не отговори. Усука се във ваната и се загледа назад, отвъд огромното туловище на кораба, към сияйния галактически център. Присви очи и се взря в невъобразимите далнини.
— Хъ, знаете ли, вашият въпрос е много странен — каза той, като си позволи да се намръщи леко на Форд, — защото, колкото и да е странно, от тях не сме чули и едно пиукане дори, откакто тръгнахме преди пет години… Но трябва да са някъде зад нас.
И отново впери поглед в далечината.
Погледът на Форд също се насочи нататък и той се намръщи замислено.
— Разбира се — рече той тихо, — ако не ги е изял козелът…
— А, да … — каза Капитанът с глас, в който бе започнала да се прокрадва едва доловима нотка на колебание — козелът…
Очите му обходиха масивните очертания на приборите и компютрите, подредени край стените на мостика. Те продължаваха да примигват невинно срещу него. Отправи взор нагоре към звездите, но ни една от тях не проговори. Обърна поглед към първия и втория офицер, но в момента и двамата сякаш бяха потънали в своите собствени мисли. Погледна към Форд Префект, който на свой ред повдигна вежди.
— Знаете ли, може да ви се стори малко особено — заговори накрая Капитанът, — но сега, като започнах да разказвам тази история на друг човек… искам да кажа, не ви ли се струва странна тази работа, Първи?
— Ъъъъъъъъъъъ… — каза първият офицер.
— Е, добре — каза Форд, — виждам, че има доста неща, за които искате да си поприказвате, затова бих желал да ви благодаря за питиетата и да ви помоля да ни свалите на първата планета, край която минем…
— О, знаете ли, това няма да е много лесно — каза Капитанът, — защото онова нещо, дето определя курса на полета, беше програмирано, преди да напуснем Голгафринчъм. Струва ми се, донякъде и заради това, че не ме бива много в сметките…