Ресторант „На края на Вселената“
- Автор: Адамс Дуглас Ноэль
- Серия: Пътеводител на галактическия стопаджия #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Саркис Асланян
- Жанр: Юмористическая фантастика
Электронная книга - «Ресторант „На края на Вселената“». Краткое содержание книги:
— Писи, писи, писи — рече мъжът, — маци, маци, маци… писи иска рибка? Много хубава рибка… иска ли писи?
Котаракът сякаш се двоумеше. Побутна с лапичка снизходително парчето риба в ръката на мъжа, след това се залиса по една прашинка на пода.
— Ако писи не изпапка рибката, писи ще отслабне и ще стане болничко, тъй мисля — каза мъжът. В гласа му се прокрадна нотка на съмнение. — Предполагам, че това ще стане — продължи той, — но мога ли да бъда сигурен?
Отново подаде рибата.
— Нека писи реши — каза той — да папка или да не папка рибка. Смятам, че е най-добре да не му се меся.
Въздъхна.
— Мисля, че рибата е хубава, но също мисля, че дъждът е мокър, така че кой съм аз да преценявам тези неща?
Остави рибата на пода до котарака и се оттегли на своя стол.
— А, виждам, че си хапваш — каза той накрая, когато котаракът изчерпа развлекателните възможности на прашинката и се нахвърли върху рибата.
— Доволен съм, че ядеш риба — каза мъжът, — защото според мен ще се поболееш, ако не я ядеш.
Взе от масата един лист и едно моливче. Хвана едното с едната ръка, другото с другата и започна да експериментира различни начини за тяхното свързване. Първо опита да държи молива под листа, после над листа, след това до листа. Опита да увие листа около молива. Опита да потърка листа с тъпия край на молива, а след това опита да потърка листа с острия край на молива. Той остави следа и мъжът много се зарадва на това си откритие, както всеки ден. Взе един друг лист от масата. На него имаше кръстословица. Разглежда я известно време и попълни един-два отговора, преди да загуби интерес към нея. Опита да стои върху една от ръцете си и остана заинтригуван от усещането на седалищните си кости.
— Рибата идва от много далеч — каза той — или поне така съм чувал. Или си въобразявам, че съм чувал… Когато идват мъжете или когато в моето въображение идват мъжете с техните шест черни, лъскави кораба, те идват ли в твоето въображение? Ти какво виждаш, писи?
Той погледна към котарака, който проявяваше по-жив интерес към това как по-бързо да излапа рибата, отколкото към неговите размишления.
— И когато аз чувам техните въпроси, ти също ли ги чуваш, писи? Какво ти говорят техните гласове? Може би просто ти се струва, че ти пеят песни?
Замисли се над казаното и видя, че в предположението му има слабо място.
— А може би те наистина ти пеят песни, а аз си мисля, че ми задават въпроси.
Отново млъкна. Понякога мълчеше дни наред просто за да види как ще се почувства.
— Мислиш ли, че днес ще дойдат? — попита той. — Според мен да. На пода има кал, на масата цигари и уиски, за теб риба в чинията и споменът за тях — в съзнанието ми. Знам, че това едва ли са неопровержими доказателства, но не са ли всички доказателства косвени? Я виж какво друго са ми оставили.
Той се пресегна към масата и придърпа към себе си някои неща — кръстословици, речници и един калкулатор.
Поигра си с калкулатора около час. През това време котаракът заспа, а дъждът продължаваше да се лее навън. Накрая остави калкулатора настрана.
— Мисля, че съм прав, като си мисля, че ми задават въпроси — каза той. — Да дойдат толкова отдалече и да оставят всички тези неща просто заради удоволствието да ти попеят песни, би било твърде нелепо от тяхна страна. Или поне на мен така ми се струва. Но кой знае как е, кой знае как е.
Взе една цигара от масата и я запали с огънче от печката. Пое дълбоко дим и се отпусна назад.
— Днес като че ли видях един друг кораб в небето — рече той накрая, — един голям бял кораб. Никога не съм виждал голям бял кораб, само шестте черни. И шестте зелени. И онези другите, дето казаха, че идат много отдалече. Но никога голям бял. Може би шест малки при дадени обстоятелства могат да заприличат на един голям и бял… Може би една чаша уиски ще ми се отрази добре. Да, това е доста по-вероятно.
Той стана и намери една чаша, която лежеше на пода до неговия дюшек. Напълни я догоре с уиски и отново седна.
— Може би идват да ме посетят други хора — каза той.
На около стотина ярда, шибан от проливния дъжд, се бе приземил „Златно сърце“. Изходният му люк се отвори и отвътре излязоха три фигури, сгушили глави в яките си, за да скрият лицата си от дъжда.
— Тука ли е? — извика Трилиън, опитвайки се да надвие шума на дъжда.
— Да — каза Зарниууп.
— В тази барака?
— Да.
— Странно — каза Зейфод.
— Но тук е страшна пустош — каза Трилиън. — Трябва да сме сбъркали адреса. Вселената не може да се управлява от една колиба.
Забързаха през проливния дъжд и пристигнаха мокри до кости пред вратата. Почукаха. И тримата трепереха.