Ресторант „На края на Вселената“
- Автор: Адамс Дуглас Ноэль
- Серия: Пътеводител на галактическия стопаджия #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Саркис Асланян
- Жанр: Юмористическая фантастика
Электронная книга - «Ресторант „На края на Вселената“». Краткое содержание книги:
— Ще повярваш ли — каза Форд раздразнено, — но от това затънтено място не се чуват каквито и да било сигнали. Слушаш ли ме?
— Какво? — каза Артър.
— Ние сме в опасност — каза Форд.
— О — каза Артър. Това му прозвуча като стари новини отпреди месец.
— Докато не уловим някакъв сигнал по тази машинка — каза Форд, — шансовете ни да се махнем от тази планета са равни на нула. Може да е някаква аномалия, възпрепятстваща проникването на вълните през магнитното поле на планетата, и ако е така, просто трябва да се движим непрекъснато, докато попаднем на място, където сигналите минават свободно. Идваш ли?
И като си събра нещата, закрачи нататък.
Артър погледна надолу. Човекът с кинокамерата се бе изправил с мъка на крака тъкмо навреме, за да заснеме как един от неговите събратя умря.
Артър откъсна стръкче трева и закрачи след Форд.
Глава 27
— Надявам се, че си хапнахте добре!? — каза Зарниууп на Зейфод и Трилиън, щом се материализираха отново на мостика на звездолет „Златно сърце“ и останаха да лежат на пода, като се задъхваха.
Зейфод отвори някои от очите си и го изгледа кръвнишки.
— А, ти ли си? — изсъска той.
Изправи се, залитайки, на крака и неуверено тръгна да търси стол, на който да се тръшне. Намери един и се тръшна в него.
— Програмирал съм компютъра с Невероятностните координати, на нашия полет — каза Зарниууп. — Ще пристигнем много скоро. Междувременно защо не се отпуснете и подготвите за срещата?
Зейфод нищо не каза. Стана от мястото си и отиде до един малък шкаф, от който извади бутилка Джанксова ракия и отпи голяма глътка.
— И като приключим с това — каза Зейфод яростно, — край, нали? Свободен съм да правя каквото си искам, да се излежавам на плажа и т.н., нали така?
— Зависи какво ще излезе от срещата — каза Зарниууп.
— Зейфод, кой е този човек? — попита Трилиън с треперещ глас, като стана, клатушкайки се, на крака. — Какво прави тук? Защо е на нашия кораб?
— Това е един много глупав човек — каза Зейфод, — който иска да се срещне с човека, който управлява Вселената.
— Аха — каза Трилиън, като взе бутилката от Зейфод и отпи, — парвеню значи.
Глава 28
Главният проблем — ЕДИН от главните проблеми, защото те са няколко — един от многото главни проблеми, свързани с ръководенето на хора, е този, кого да натовариш да върши тази работа; или по-точно, кой ще успее да накара хората да му позволят да върши това с тях.
Да обобщим: добре известен е фактът, че онези хора, които ЖЕЛАЯТ да управляват хората, са по правило тъкмо тези, които най-малко са способни да вършат това. Да обобщим обобщението: всеки, който е способен да направи така, че да бъде избран за президент, в никакъв случай не бива да му се позволява да изпълнява тази длъжност. Да обобщим обобщението на обобщението: хората са един голям проблем.
И така, получава се следната ситуация: една поредица от галактически президенти, които до толкова обичат развлеченията и ласкателствата, идващи с властта, че твърде рядко забелязват, че те фактически не властват.
И някъде в тяхната сянка — кой?
Кой ли може да управлява, щом никой от онези, които желаят да правят това, не бива да бъде допускан да го върши.
Глава 29
На един малък невзрачен свят, забутан кой знае къде — т.е. там, където никой не може да го открие, защото е защитен от обширно Невероятностно поле, за което само шестима мъже в тази Галактика имат ключ, валеше дъжд.
Лееше се като из ведро вече часове наред, плющеше по морската повърхност тъй, че я замъгляваше, шибаше дърветата, разравяше и обливаше една обрасла с храсталаци ивица земя покрай морето, превръщайки я в кална баня. Дъждът барабанеше и танцуваше по ламаринения покрив на малката колиба, която се намираше в средата на това парче земя, обрасло с храсталаци. Заличи малката неравна пътечка, която водеше от колибата надолу към морето, и разпиля спретнатите купчинки интересни раковини, които бяха наредени по брега.
Шумът от дъжда по покрива на колибата беше оглушителен, но обитателят й почти не го чуваше, защото вниманието му бе заето с нещо друго.
Той беше висок и непохватен мъж, със сламено руса рошава коса, мокра от прокапалия покрив. Дрехите му бяха парцаливи, гърбът му — превит, а очите, макар и отворени, изглеждаха затворени. В колибата имаше старо очукано кресло, стара надраскана маса, един стар дюшек, няколко възглавнички и една малка, но топла печка.
В колибата имаше и един стар, малко опърпан котарак и тъкмо към него бе насочено вниманието на мъжа в момента. Той преви тромавата си фигура над него.