Ресторант „На края на Вселената“

— Просто планетата ще бъде разрушена, за да направи място на нов суперкосмически обиколен път — поясни Артър, като сви рамене. — Но това става след два милиона години. Пък и какво друго можеш да очакваш от едни вогони. Вогоните са си вогони.

— Вогони ли? — попита Мела.

— Да, но не вярвам да сте чували за тях.

— Откъде ви дойде това наум?

— Наистина е без значение. Нещо като сън от миналото. Или от бъдещето — Артър се усмихна и извърна поглед.

— Не ви ли безпокои това, че приказките ви нямат никакъв смисъл? — попита Агда.

— Вижте какво, забравете го — каза Форд. — Всичко забравете. Това са глупости. Погледнете какъв хубав ден е, нека му се порадваме. Слънце, зелени хълмове, река в долината… горящи дървета.

— Но дори и да е само сън, звучи доста кошмарно — каза Мела. — Да разрушат един цял свят заради някакъв обиколен път!

— О, чувал съм и по-страшни работи — каза Форд. — Четох веднъж за една планета в седмото измерение, която използвали като топка за билярд. По време на една игра попаднала право в една черна дупка.

Загинали десет милиарда души.

— Но това е абсурдно — каза Мела.

— Да, при това донесла само трийсет точки.

Агда и Мела размениха погледи.

— Вижте — каза Агда, — довечера след заседанието ще има забава. Ако искате, елате а вие.

— Окей — каза Форд.

— С най-голямо удоволствие — каза Артър.

Много часове по-късно Артър и Мела седяха и наблюдаваха изгрева на луната над червеното зарево от догарящите дървета.

— Това, дето го разправяхте, че светът ще бъде разрушен… — започна Мела.