Ресторант „На края на Вселената“

От един недалечен хълм Форд Префект и Артър Дент наблюдаваха ужасната сцена, в която те самите не участваха.

— Страшно мръсен и гаден номер — промърмори Артър.

Форд задращи по земята с една пръчка и сви рамене.

— Бих казал, едно умно и удачно разрешение на проблема — рече той.

— Защо не могат хората да се научат да живеят за едно в мир и разбирателство? — попита Артър.

Форд се изсмя много силно и кухо.

— Четиридесет и две! — каза той и се ухили злъчно. — Не, не върви. Няма значение.

Артър го изгледа тъй, сякаш бе полудял, и като не видя нищо, което да подсказва обратното, реши, че най-разумно е да приеме, че се е случило тъкмо това.

— Какво мислиш, че ще стане с всички тях? — попита той след малко.

— В една безкрайна Вселена всичко може да стане — каза Форд. — Могат дори да оцелеят. Странно, но факт.

Някакво особено изражение се появи в очите му, докато оглеждаха пейзажа наоколо. После те отново се спряха върху нерадостната сцена под тях.

— Смятам, че ще изкарат известно време — отбеляза той.

Артър вдигна рязко поглед.

— Защо го казваш това? — рече той.

Форд повдигна рамене.

— Просто тъй си мисля — каза той и сложи край на по-нататъшните разисквания по този въпрос.

— Гледай — каза той внезапно.

Артър се загледа натам, накъдето сочеше пръстът му. Там долу, сред тълпите от проснати тела, се движеше — а може би залиташе е по-точното описание — една фигура. Човекът, изглежда, мъкнеше нещо на рамото си и докато залиташе от една простряна фигура към друга простряна фигура, той сякаш размахваше онова нещо срещу падналите в пиянски унес. След малко силите го напуснаха и той се свлече на земята.

Артър нямаше никаква представа какво се очакваше да установи.

— Кинокамера — поясни Форд. — Заснема този исторически момент…

— Виж какво, не знам как е при теб — обади се пак Форд след малко, — но аз съм вън от играта.

Известно време седя, без да каже нищо.

След няколко минути Артър се видя принуден да отговори.

— Ъъъ, какво имаш предвид с това „вън от играта“? — попита той.

— Уместен въпрос — каза Форд. — В ефира цари пълна тишина.

Като погледна през рамото му, Артър видя, че той върти копчетата на една малка черна кутия. Форд вече го беше запознал с тази кутия и я бе представил като Суб-Ета Сенс-О-Матик, но Артър само бе кимнал разсеяно, без да му задава повече въпроси. Според неговите разбирания Вселената все още се делеше на две части — Земя и всичко останало. И тъй като Земята беше разрушена, за да отвори място за нов супер-космически обиколен път, това му виждане на нещата беше вече малко изопачено, но Артър продължаваше да се придържа към тази изкривена представа, защото тя бе единствената му останала връзка с неговия дом. Суб-Ета Сенс-О-Матика несъмнено принадлежеше към категорията „всичко останало“.

— Нищо не се чува, поне едно пиле да бе изписукало! — каза Форд, като разклати кутията.

Пиле, помисли си Артър, докато гледаше равнодушно примитивния свят около себе си, какво ли не бих дал за едно хубаво опечено земно пиле.