Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Парашкевов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))». Краткое содержание книги:
— Господарю! — извика той. — В сърцето ми ти продължаваш да бъдеш мой стопанин, пък все едно кой ще дойде да ми заповядва. У дома се настани някакъв младеж, който си въобразява, че е голям лекар. Сега пробва дрехите ти и доволно се смее. Майка му вече идва в кухнята, заля ми краката с гореща вода и ме нарече плъх и гнусна муха. Ала пациентите съжаляват за теб. Казват, че ръката на новия не била лека като твоята, с лечението си им причинявал ужасни болки, пък и не познавал страданията им така, както ти…
Той дълго дърдори, поглеждайки ме със стаен страх в зачервеното си единствено око, докато накрая му рекох:
— Разкажи ми всичко, Каптах. Сърцето ми се е вкаменило и нищо не ме вълнува.
Тогава той вдигна ръце в знак на дълбока скръб и каза:
— Единственото си око бих дал, стига да можех да ти спестя тази мъка. Лош ден е днеска и хубаво, че дойде. Родителите ти са се поминали.
— Баща ми Сенмут и майка ми Кипа? — промълвих аз, вдигнах ръце, както повелява обичаят, и сърцето ми трепна.
— Отзарана съдебните служители разбили вратата им, след като вчера ги предупредили да се изнесат — заразказва Каптах. — Лежали мъртви в леглото си. Днес трябва да пренесеш телата им в Дома на смъртта, защото новият собственик на къщата наредил утре тя да бъде съборена.
— Знаеха ли родителите ми защо се е получило така? — запитах аз, без да смея да погледна роба си.
— Вчера баща ти Сенмут идва да те търси — отговори Каптах. — Вече не виждал, та майка ти го водеше. Двамата бяха стари, отпаднали и едва-едва кретаха. Аз обаче не знаех къде си. Тогава баща ти каза, че тъй май било по-добре. Разказа ми, че съдебните служители ги изхвърлили от къщата им, сложили печати на раклата и цялата им покъщнина и сега нямали нищо друго освен дрипите на гърба си. Когато запитал служителите какво се е случило, те се изсмели и казали, че синът му Синухе бил продал къщата, мебелите и гроба на родителите си. Трябвало му злато за една лоша жена. След дълго колебание баща ти ме помоли за късче мед. Искал да продиктува на някой писар писмо за теб. Ала в къщата беше дошъл новият стопанин и тъкмо тогава майка му ме извика и ме удари с тоягата, защото съм си пилеел времето в приказки с просяци. Ако искаш, вярвай — щях да дам на баща ти късче мед. Макар още да не съм успял да открадна от новия си стопанин, аз съм си скътал мед и сребро, задигнати от теб и от предишните ми господари. Но като се върнах на улицата, родителите ти си бяха тръгнали, а майката на новия господар ми попречи да ги догоня и цяла нощ ме държа затворен в пещта, за да не избягам.
— Значи баща ми не ми е оставил никаква вест? — запитах аз.
— Не, не ти е оставил, господарю.
Сърцето ми се беше вкоравило и вече не трепваше, ала мислите ми — ясни и спокойни — летяха като птици в свежия въздух. След кратко умуване казах на Каптах:
— Дай ми всичката си мед и всичкото си сребро. Дай ми ги веднага и дано Амон или някое друго божество възнагради постъпката ти, ако сам не успея да сторя това. Трябва да пренеса телата на родителите ми в Дома на смъртта, а нямам с какво да заплатя балсамирането им.
Каптах заплака, завайка се и няколко пъти вдига ръце в скръбен жест, но после се завтече към ъгъла на градината. Оглеждаше се като някое псе, тръгнало да изрови зарития от него кокал. В ъгъла на градината той обърна един камък и изпод него извади парцал, в който бе увил медта и среброто си. Те не тежаха дори два дебена, макар да бяха спестяванията от целия му робски живот. С плач и дълбоко прискърбие Каптах ми ги даде — хвала му за вечни времена и дано тялото му се запази завинаги.
Вярно, че имах приятели — Птахор и Хоремхеб сигурно щяха да ми дадат злато на заем, Тутмос също би могъл да ми помогне, но нали бях млад, смятах, че всички са узнали за позора ми, и предпочитах да умра, отколкото да погледна приятелите си в очите. Заради делата си бях прокълнат пред хората и боговете и дори на Каптах не успях да благодаря, тъй като в този миг на верандата се показа майката на новия му господар и със сърдит глас повика роба. Лицето й беше крокодилско, а в ръката си стискаше тояга. Каптах бързо побягна и захленчи още по стълбите към верандата, преди тоягата да беше заиграла. Този път ни най-малко не се преструваше, защото горчиво оплакваше медта и среброто си.
Забързах към бащината си къща. В двора съседи стояха със скръбно вдигнати ръце, отдръпваха се ужасено от пътя ми и дума не ми проговаряха. Вратата на къщата беше разбита и по покъщнината личеше печатът на съдебните служители. Във вътрешната стая Сенмут и Кипа лежаха в леглото си с руменина по лицата, сякаш бяха още живи. На пода все още тлееше мангалът — зад плътно затворените врати и прозорци въглеокисът ги бе приспал завинаги. Без да ме е грижа за печата на съдебните служители, завих телата им в одеялото и повиках един магаретар, който се съгласи да ги превози. С негова помощ ги натоварих на гърба на магарето му и ги откарах в Дома на смъртта. Там обаче не искаха да ги приемат, понеже нямах достатъчно сребро дори за най-евтиното балсамиране. Тогава се обърнах към миячите на трупове: