Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Парашкевов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))». Краткое содержание книги:
— Още си млад и напорист, щом задаваш такива въпроси — реч той, лицето му се сви и устата му се разтегна в лека усмивка. — Сърцето ти е неспокойно, щом питаш за такива неща. Моето сърце е старо, обръгнало и многобройните въпроси не го вълнуват. А дали има, или няма полза от балсамирането на човешкото тяло, това не мога да ти кажа и никой не може да ти каже, дори и жреците. След като е правено и винаги ще се прави, най-сигурно е обичаят да се спазва, понеже от това поне вреда няма да има. Знам само, че досега никой не се е върнал от Западната страна да разкаже какво има там. Някои твърдят, че в сънищата им ги спохождала Ка на покойните им близки, съветвала ги, поучавала ги и ги предупреждавала, но сънищата са си сънища — на сутринта ги няма и Ка изчезва. Вярно е, че веднъж някаква жена се съживила в Дома на смъртта, върнала се при мъжа си и родителите си и още дълго живяла, преди да умре отново. Ала това се е случило, защото не е била умряла наистина. Някой, изглежда, я е омагьосал, за да похити тялото й и да го подчини на волята си, както става понякога. Та тази жена разказвала, че в смъртта си попаднала в царството на мъртвите, където владеел мрак. Нападнали я някакви ужасни същества — павиани, които я прегръщали, и чудовища с крокодилски глави, които хапели гърдите й. Всичко това е записано, съхранява се в храма и срещу заплащане се чете на ония, които желаят да го чуят. Само че кой вярва на женски приказки? И все пак смъртта й била направила такова впечатление, че до края на живота си тя живяла набожно, всеки ден ходела в храма и пропиляла за жертвоприношения зестрата си, както и имуществото на съпруга си, поради което децата й обеднели и нямали средства за балсамиране на тялото й, когато наистина умряла. Ала от храма й подарили гроб и запазили тялото й за вечни времена. Гробът й в града на мъртвите все още се показва, както може би знаеш.
Колкото повече говореше, толкова по-твърдо ставаше решението ми да балсамирам телата на родителите си. Дължах им го, макар след престоя ми в Дома на смъртта вече да не знаех щяха ли да имат някаква полза от това, или не. На старини мисълта за запазването на телата им за вечни времена беше тяхната единствена радост и надежда и аз исках да я изпълня. С помощта на Рамосе ги балсамирах и ги увих в ленени бинтове. Това наложи да прекарам четиридесет денонощия в Дома на смъртта. Иначе нямаше да успея да открадна достатъчно, та балсамирането да се извърши по подобаващия начин. Но не разполагах нито с гроб за тях, нито дори с дървен ковчег. Затуй ги заших двамата в една волска кожа — да живеят завинаги заедно.
Когато се приготвих да напусна Дома на смъртта, обзе ме колебание и сърцето ми се сви. Рамосе, който беше забелязал сръчността на ръцете ми, също ме помоли да остана като негов помощник. При него щях да печеля добре, да крада много и да прекарам живота си в катакомбите на Дома на смъртта, без някой от приятелите ми да узнае къде съм и без да изпитам несгодите и страданията на обикновения живот. И все пак аз не останах в Дома на смъртта. Не знам защо си тръгнах — вече бях свикнал с катакомбите, там се чувствувах добре и нищо не ми липсваше.
— Труповете са студени и не помръдват — убеждаваше ме Рамосе. — Остани тук, компанията на мъртвите е по-приятна от тази на живите. Умрелият човек никого не наранява и никому не причинява страдания както приживе. Твоето сърце също е пронизано от стрела, иначе нямаше да си тук. Защо ще се връщаш сред хората, където свистят отровни стрели? Хората ще ти избодат очите, ще ти отсекат ръцете, ще нараняват сърцето ти, докато остарее и обръгне дотолкова, че нищо вече да не го трогва.
— Ти защо си дошъл в Дома на смъртта, Рамосе? — запитах го аз. — Умен си, сръчен си и сигурно би могъл да се препитаваш и с друга професия. Защо си дошъл тук?
Рамосе настървено поклати глава като костенурка и приведе врат, отбягвайки погледа ми.
— Сам знаеш, че в Дома на смъртта никой не идва, ако не е бил принуден — рече той. — Нека този отговор те задоволи. — После обаче се захили, надигна бокала със студена бира и продължи: — Добре ми е тука, не се стремя към нищо, защото всичко е суета. И все пак запомни, че който веднъж е бил в Дома на смъртта, той остава в него. Отсега нататък Домът на смъртта ще бъде в теб и ти не ще можеш да се избавиш от него.
Тогава още не разбирах за какво намеква и го сметнах за извеян. Измих се, изчистих се най-старателно и напуснах Дома на смъртта. Миячите на трупове ме изпратиха с ругатни и подигравки, без обаче да влагат в тях злост — просто такъв им беше обичаят да разговарят помежду си и другояче не можеха. Те ми помогнаха да изнеса волската кожа, в която бях зашил балсамираните тела на родителите си. Но колкото и добре да се бях измил, миризмата от Дома на смъртта така се беше просмукала в мен, че хората ме заобикаляха, запушваха носовете си и ми подмятаха оскърбления. Никой не се съгласи да ме превози отвъд реката. Затуй изчаках да се свечери и без страх от пазачите задигнах една тръстикова лодка, с която пренесох телата на родителите си на отсрещния бряг — в града на мъртвите.