Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Парашкевов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))». Краткое содержание книги:
Размислих бързо и рекох:
— Аз също нямам подходящ подарък, добри човече, ала вземи наметката ми. Макар да е мръсна и измачкана, тя е ушита от хубава тъкан.
Свалих наметката си и му я подадох. Той недоверчиво опипа тъканта, но после смутено вдигна ръка и каза:
— Каквото и да говорят хората за теб, Синухе, щедростта ти е голяма. И ако някой каже, че си ограбил баща си и майка си и оголели си ги тласнал към смъртта, аз ще се застъпя за теб. При все това не мога да приема наметката ти, защото е от скъпа материя. Без нея гърбът ти ще изгори от слънцето като гърба на роб и ще ти излязат мехури, които също страшно болят.
— Вземи я — настоях аз — и нека боговете на Египет те благословят и тялото ти се запази вечно, защото не подозираш какво добро дело си извършил.
Тогава той взе наметката, вдигна я високо над главата си и си тръгна, давайки воля на радостта си. Останал само по престилка както робите и говедарите, аз се отправих към Дома на смъртта, за да помагам тридесет дни и тридесет нощи на миячите на трупове.
4
Като лекар, смятах, че съм се нагледал на смърт и страдания, че съм претръпнал пред зловонията и опипването на циреи и гнойни рани, но започвайки работа в Дома на смъртта, имах чувството, че съм невръстно дете и нищо не знам. Бедняците не създаваха особени трудности — лежаха си кротко в басейните с лютива миризма на луга и сол и аз скоро свикнах да боравя с куката, с която ги местеха. Телата на покойниците от по-висшето съсловие изискваха повече умение, измиването и напъхването на вътрешностите им в делви налагаше по-голяма претръпналост на сетивата. Но най-голяма претръпналост изискваше обстоятелството, че Амон ограбваше мъртвите по-безогледно, отколкото приживе. Цената за балсамирането се менеше в зависимост от платежните възможности, балсаматорите лъжеха близките на покойниците и твърдяха, че са използували най-различни скъпи масла, мехлеми и консервиращи вещества, макар всичко да беше едно и също плюс сусамово масло. Само телата на сановниците се обработваха най-изкусно, докато в останалите се впръскваше масло, което разяждаше вътрешностите й, след туй се натъпкваха с тръстика, напоена със смола. На бедняците и това не се полагаше — на тридесетия ден измъкваха с кука телата им от басейна, изсушаваха ги и ги връщаха на близките им.
Домът на смъртта се надзираваше от жреци, ала въпреки това миячите и балсаматорите плячкосваха къде какво докопат и смятаха това за свое право. Крадяха билки, скъпи масла, мехлеми и ленени бинтове, продаваха ги и отново ги крадяха. Жреците не можеха да им попречат, защото при добро желание разбираха от занаята си, а и не беше лесно да се намерят работници за Дома на смъртта. Само прокълнатите от боговете и престъпниците, укриващи се от властите, се главяваха за миячи. Познаваха се отдалеч по миризмата на сол, луга и трупове, която се просмукваше в тях. Хората ги отбягваха, в кръчмите и публичните домове не ги допускаха.
След като доброволно бях станал помощник на миячите, те гледаха на мен като на равен и не криеха злосторствата си. Ако вече не бях преживял по-лоши неща, щях да се ужася и да избягам, виждайки как се гавреха с труповете на знатните, как режеха и продаваха на магьосниците нужните им телесни части. В случай че има Западна страна, в което ми се ще да вярвам заради родителите си, струва ми се, че много мъртъвци ще се стъписат, като забележат колко осакатени поемат трудния път въпреки платеното в храма злато за погребението им.
Който веднъж постъпеше в Дома на смъртта и се главеше за мияч на трупове, той рядко излизаше оттам. За да си спести хорските подигравки, прекарваше живота си сред труповете. Първите дни всички ми се струваха прокълнати от боговете, гнусях се от приказките им, докато се гавреха и оскверняваха труповете. В тези дни обаче се бях сблъскал само с най-извратените и най-злобните, на които им доставяше удоволствие да се разпореждат с мен и да ми възлагат най-мръсната работа. По-късно открих, че сред миячите и балсаматорите имаше и изкусни специалисти, чието умение се наследяваше от най-способните. Те уважаваха професията си и я смятаха за най-важната от всички професии. Както лекарите в Дома на живота, всеки от тях си имаше своя област и задача, така че един се заемаше с главата на покойника, друг — със стомаха трети — със сърцето, четвърти — с белите дробове, докато всички части на тялото станат устойчиви за вечни времена.
Сред тях имаше един старец на име Рамосе, чиято задача беше най-трудната — с клещите си отделяше мозъка и го измъкваше през носа, след което промиваше вътрешността на черепа с пречиствателни масла. Той забеляза сръчността на ръцете ми, възхити й се и почна да ме обучава, а когато изтече половината от престоя ми в Дома на смъртта, направи ме свой помощник и положението ми стана по-поносимо. И ако в очите ми всички миячи бяха обезумели и оскотели, така че нито мислите, нито думите им бяха като на хората, наслаждаващи се на слънчевата светлина, то Рамосе оприличавах на костенурка, която кротко живее в черупката си. Вратът му беше превит като на костенурка, лицето и ръцете му също бяха сбръчкани като на костенурка. Помагах му в работата, която беше най-чистата и най-ценената в Дома на смъртта. Авторитетът му беше толкова голям, че другите вече не смееха да ме стряскат и да ме замерят с човешки вътрешности. Така и не разбрах на какво дължеше авторитета си, защото никога не повишаваше глас.