Господарят на хаоса
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на хаоса». Краткое содержание книги:
— Оръжия — съгласи се Ранд. Да, всички те трябваше да се превърнат в оръжия, включително и той самият. Можеха ли едни оръжия да си позволят да имат семейства? Можеше ли едно оръжие да си позволи да обича? А това пък откъде дойде? — Всичко, което могат да научат, но оръжия преди всичко. — Толкова малко бяха. Двадесет и седем, и дори да се намереше само още един като Деймир, Ранд щеше да е благодарен за това, че е тавирен, за да привлече човека към себе си. Айез Седай залавяха и опитомяваха мъже, които можеха да преливат, и го правеха от три хиляди години. Някои Айез Седай очевидно вярваха, че са постигнали нещо, което първоначално не са били възнамерявали — да премахнат от човешката раса способността за преливане. Бялата кула беше изградена, за да приюти по всяко време три хиляди Айез Седай, и много повече, ако цялата им чет се наложеше да се събере наведнъж, със стаи за стотици обучаващи се момичета, но преди разцеплението в Кулата имаше не повече от четиридесет новачки и по-малко от петдесет Посветени. — Трябват ми много, Таим. По един или друг начин, гледай да намериш още. Учи ги на изпитването, преди всичко друго.
— Решил си значи да се изравниш с Айез Седай? — Дори такъв да беше замисълът на Ранд, Таим не изглеждаше притеснен. Тъмните му очи го гледаха твърдо.
— Колко Айез Седай може да има всичко? Хиляда?
— Не чак толкова, струва ми се — отвърна предпазливо Таим.
Да отродят Силата от човешката раса. Да ги изгори дано за това, дори да имаха основание.
— Е, все едно, ще имаме достатъчно врагове. — Едно от нещата, които не му липсваха, бяха враговете. Тъмния и Отстъпниците, Твари на Сянката и Мраколюбци. Белите плащове — със сигурност, и много вероятно Айез Седай, поне някои от тях, онези, които бяха Черна Аджа, и онези, които се стремяха да установят над него контрол. Тях, последните, той слагаше в числото на враговете си, макар самите те да не се смятаха за такива. Със сигурност щяха да се появят Властелини на ужаса, точно както го беше казал. И по-ужасни неща. Врагове — предостатъчно, за да съкрушат всичките му планове, да съкрушат всичко. Ръката му стисна здраво гравираната дръжка на Драконовия скиптър. Времето беше най-големият му враг, този, срещу който имаше най-малък шанс за победа. — Аз ще ги победя, Таим. Всички. Мислят си, че всичко могат да разсипят. Винаги до това се свежда. Разсипия, никога съграждане! Аз ще съградя нещо, ще оставя нещо след себе си. Каквото и да стане, ще го направя! Ще победя Тъмния. И ще очистя сайдин, така че мъжете да не трябва да се страхуват, че ще полудеят, и светът да не трябва да се страхува от преливащи мъже. Аз ще…
Той гневно размаха копието и зелено-белият пискюл се развя. Невъзможно беше. Жегата и прахта му играеха лоша шега. Част от всичко това трябваше да се направи, но всичко беше невъзможно. Най-доброто, на което всеки от тях можеше да се надява, бе да победят и да загинат, преди да полудеят, а той не знаеше как да постигне дори това. Единственото, което му оставаше, бе да продължи усилията. Но трябваше да се намери начин. Ако съществуваше такова нещо като справедливост, трябваше да има начин.
— Да очистиш сайдин — промълви Таим. — Мисля, че това би изисквало много повече мощ, отколкото можеш да си представиш. — Очите му се притвориха замислено. — Чувал съм за неща, наричани ша-ангреал. Имаш ли нещо такова, заради което да мислиш, че наистина…
— Не те интересува какво имам и какво нямам, Таим — сряза го Ранд. — Ти гледай добре да научиш всеки, който може да се научи. А после намери други и ги научи. Тъмния няма да ни чака, Таим. Светлина! Нямаме достатъчно време, Таим, но сме длъжни да го направим. Длъжни сме!
— Ще направя каквото мога. Само не очаквай Деймир да може да събаря крепостни стени още утре.
Ранд се поколеба.
— Таим? Следи внимателно всеки от школниците, които се учат твърде бързо. Уведомявай ме веднага. Някой от Отстъпниците може да се опита да се промъкне сред учениците ти.
— Някой от Отстъпниците! — За втори път Таим изглеждаше потресен. — Но защо ще…
— Колко силен си ти? — прекъсна го Ранд. — Привлечи сайдин. Хайде. Колкото можеш да удържиш.
За миг Таим само го погледна безизразно, а после Силата нахлу в него. Липсваше сияние като при жените, но Ранд можеше да го усети ясно, само като чувство за мощ и заплаха, и да го оцени. Таим удържаше достатъчно сайдин, за да опустоши фермата и всички наоколо за секунди, достатъчно, за да превърне в гола пустош цялата околност, докъдето стигаха очите му. Не беше повече от това, което Ранд можеше да си представи, без помощ. Но пък мъжът можеше и да се сдържа. Липсваше чувство за напрежение и той можеше да не иска да покаже пълната си мощ пред Ранд — откъде можеше да знае как ще реагира той?