Талисманите на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #4
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Талисманите на Шанара». Краткое содержание книги:
Дамсон гледаше объркана ту единия, ту другия. Може би Пар бе пропуснал да й каже за Меча на Лех. Сигурно не бе имал време, докато се опитваха да избягат от Тирс и да стигнат при независимите. А за Куикнинг никой нищо не знаеше, освен Уокър Бо.
Морган не се и опита да обяснява, а вместо това попита Чандос:
— Можеш ли да осигуриш двайсет човека?
Чандос го погледна с черните си очи.
— Мога, Планинецо. И два пъти повече ще осигуря, щом става дума за Падишар Крийл — той замълча. — Но ти очакваш да ти гласуваме прекалено голямо доверие.
Морган измъкна Меча и го прибра в ножницата. Далеч покрай ръба на платото в мрака се разхождаха патрулите на независимите. Сред дърветата зад тях огньовете започваха да изтляват и стихваше подрънкването на кухненски съдове. Всички се бяха нахранили и започваха да се готвят за сън. Запалиха лули, които проблясваха в мрака като светулки сред дърветата. Чуваха се тихи, спокойни гласове.
Морган погледна едрия мъж.
— Ако имахме по-добра възможност, Чандос, с удоволствие щях да я използвам — той погледна в тъмните очи на Чандос. — Какъв е отговорът ти, да или не?
Чандос погледна към Дамсон и при обръщането златната му обица проблесна.
— А ти какво ще кажеш?
Момичето прокара ръка по огнената си коса. Изглеждаше решително, с гняв и надежда в очите.
— Трябва нещо да предприемем, защото в противен случай Падишар е загубен — лицето й се изопна. — Ако бяхме на негово място, нима той щеше да ни остави?
Чандос потри откъснатото си ухо.
— Тебе поне не те остави — той поклати глава. — Всичките сме глупаци — промърмори той, без да има предвид никого по-конкретно. — Всички до един — той пак погледна Морган. — Добре, Планинецо. Двайсетина мъже заедно с мен. Тази вечер още ще ги избера.
Той скочи на крака.
— Предполагам, че искаш да тръгнем веднага. Още при зазоряване или малко след това, когато приготвим провизии за пътуването — той погледна Морган иронично. — Нали няма да ни се наложи да живеем от въздуха, а, Планинецо?
Морган и Дамсон също станаха. Морган подаде ръка на независимия:
— Благодаря ти, Чандос.
Едрият мъж се засмя.
— За какво? Задето се съгласих с безумния ти план ли? — Въпреки това той стисна ръката на Морган. — Виж какво, ако всичко мине успешно, аз ще съм този, който ще ти благодари многократно.
Той тръгна към огнищата, мърморейки, понесъл празната си чиния и навел рошавата си глава. Морган се загледа след него. Замисли се за отдавна минали времена, за местата и другарите, които беше оставил назад. Мислите му бяха натрапчиви, изпълнени със съжаление за онова, което би могло да бъде и го оставяха празен и самотен.
Дамсон се докосна с рамо до него. Погледът на смарагдовозелените й очи бе замислен.
— А може би той е прав — тихо забеляза тя. — Може би ти си един безумец.
Морган само сви рамене.
— Ти поиска моята помощ.
— Искам да освободим Падишар. А само ти имаш някакъв план — тя вдигна едната си вежда. — Кажи ми истината — има ли нещо, което премълчаваш?
Той се усмихна.
— Нищо особено. Надявам се да импровизирам.
Тя замълча, загледана известно време в него. После го хвана за ръка и го поведе към платото. Дълго се разхождаха мълчаливи от горичката до урвата и обратно и вдъхваха аромата на диви цветя и треви, носен от вятъра, който се спускаше от склоновете на отсрещните върхове. Вятърът бе топъл и гальовен и докосваше кожата на Морган като коприна. Той вдигна глава и изложи лице на вятъра. Искаше му се да затвори очи и да изчезне в него.
— Разкажи ми за своя Меч — ненадейно предложи тя с много тих глас и продължи да гледа към него, макар че той веднага отмести поглед встрани. — Как е възстановен и защо изглеждаш толкова наранен, Морган. Така е, нали? Виждам го по очите ти. Кажи ми какво има. Искам да зная.
Той можеше да й се довери и неочаквано за себе си разбра, че всъщност има нужда да говори за всичко това. Седна върху един объл камък и двамата се загледаха към отсрещните канари. Тогава той започна своя разказ.
— Имаше едно момиче на име Кукнинг — той с усилие търсеше думите си. Замълча и си пое дълбоко дъх.
— Обичах я много.
Надяваше се, че тя няма да види сълзите в очите му.
Прекара нощта в края на горичката, сгушен в корените на стар бряст. Беше завит в одеялото си, сгънал пътното си наметало вместо възглавница. Тази импровизирана постеля не бе много удобна и той се събуди вдървен и замаян. Докато изтърсваше листата и праха от наметалото, му хрумна, че не беше виждал Мати Ро от снощи, дори и на вечеря. Сигурно защото бе твърде погълнат от плана си за спасяване на Падишар — този велик и възхитителен план, който на свежа глава му се струваше крайно нескопосен и лишен от здрав смисъл. Предишната вечер му се виждаше съвсем добър, но тази сутрин му изглеждаше направо отчайващ.