Бранителката на портата
- Автор: Цинк Мишель
- Серия: Пророчеството на сестрите #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-765-6
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Бранителката на портата». Краткое содержание книги:
Тази романтична история, изпълнена с готически ужас ще се хареса и на млади и на стари. Американската писателка Мишел Зинк уверено води читателя по сложната и заплетена сюжетна линия на поетичния разказ за Лия и Алис, като създава интересни и пълнокръвни герои и ни кара да примираме от напрежение.
„Бранителката на Портата“ е вторият роман от трилогията за пророчеството, тегнещо над двете сестри близначки.
— Ти каза „ние“.
— Така е.
— Какво имаше предвид? — питам.
Той ме поглежда и леко ми се усмихва.
— Ти също произхождащ от старо разклонение. От пряко разклонение. Не знаеше ли?
Клатя глава, макар да го осъзнавам, макар нещо дълбоко в потъналото ми в летаргия съзнание да се бори да излезе на повърхността.
— Съвсем скоро открих, че баща ми е бил член на Григъри. Нямах време да го попитам за това.
Димитри се спира и ме дърпа за ръката, докато най-после спирам и аз.
— Той беше също толкова влиятелен член на Григъри, колкото и майка ти е била една от Сестрите, Лия. Ти също произхождаш от съюз между Сестрите и членовете на Григъри. Затова си надарена с такава сила.
Поклащам глава и отново тръгвам, но този път вървя толкова бързо, че той е принуден да подтичва до мен. Факт е, че не желая да открия връзките, които вече започвам да осъзнавам, ала не мога да разбера причината за този факт.
— Лия… Какво има? Нищо не е… Ами не е станало нищо, което да те разтревожи. Просто ти имаш по-добра възможност да довършиш пророчеството, отколкото Сестрите преди теб и това е така поради произхода ти. Тъкмо тук се крие причината, поради която леля ти Абигейл, както и майка ти, бяха толкова силни.
Кимам с глава.
— Да, но това означава също, че вероятно Алис е много по-силна, отколкото предполагам, а пък аз предполагам, че е много, ама наистина много силна. Освен това…
— Освен това какво?
Усещам погледа му върху себе си, ала не го поглеждам. Продължавам да вървя и се опитвам да облека в думи тъгата, която внезапно ме наляга. Спирам.
— Освен това започвам да осъзнавам, че всъщност изобщо не съм познавала баща си. Сигурно се е чувствал самотен и не е вярвал, че би могъл да сподели тревогите си с мен.
— Той се опитваше да те закриля, Лия. Това е. Всички ние от кръга на Григъри се стараем да вършим същото за Сестрите.
Какво ми остава друго, освен да кимам е глава? Да кимам и да вървя.
Повече не изричаме и дума, ала Димитри не ме оставя нито за миг. През цялата нощ вървим ли, вървим, понякога мълчим, друг път си подхвърляме тихичко по някоя фраза, въртим се в кръга, описан от границите на бивака, докато небето променя цвета си: от тъмносиньо става лилаво, а далеч зад дърветата грейва в най-светлия нюанс на оранжевото.
Час след като тръгваме на другата сутрин, аз долавям мирис на море. Щом разбирам, че сме близо до него, става ми по-лесно да се боря с коварното усещане за сънливост, въпреки че съм плюла на достойнството си и не седя с изправен гръб, а съм клюмнала върху гърдите на Димитри. Дори не знам дали Соня гледа към мен, дали изобщо ми обръща внимание. Отдавна съм престанала да хабя сили и енергия и да се тревожа излишно за нея. Засега тя е спокойна и това е добре дошло за мен.
Гората наоколо се превръща в мъгляво петно и единственото ми желание е да склопя очи. Да заспя, да потъна в дълбок сън. Ала соленият мирис на океана ми дава надежда, че краят е близо.
Шубраците постепенно изчезват, отначало дърветата оредяват и не след дълго се срещат толкова нарядко, сякаш вече сме извън гората. Накрая прекрачваме някакъв невидим праг и се озоваваме на брега.
Конете тутакси спират и пред очите ни се ширва морето, навъсено и сиво, чак до хоризонта в далечината. Мълчаливо се взираме в него.
Луиса първа слиза от коня, грациозно стъпва на земята и развързва връзките на ботите си. Събува ги, после сваля и чорапите. Когато остава съвсем боса, зарива пръстите си в пясъка и се заглежда в тях, после вдига поглед към мен.
— Нали не си толкова уморена, че да пропуснеш да стъпиш боса на пясъка, Лия?
Навремето палавата й усмивка би ме заразила и аз тутакси бих скокнала на пясъка до нея. Ала сега думите й идват сякаш много, много отдалеч. Не стигат веднага до съзнанието ми и не оставят следа в него.
— Лия? — гласът на Димитри прозвучава силно в ухото ми, в гърба си усещам яките му гърди. — Защо не отидеш при Луиса? Студената вода ще те ободри.
Той скача от коня и на мен ми става студено. Протяга ми ръка.
— Ела.
Инстинктивно се улавям за него, премятам крак над седлото, скачам долу и залитам на една страна. Луиса коленичи и протяга ръка към едната ми обувка.
— Хайде. Нека я събуем.
Тя ме потупва по крака и аз покорно го вдигам, като се подпирам на коня.